На 12.06 от 18:00 ч. има мини-концерт – музикално изпълнение на група „Фрея“: /Теодора Стоянова, Добрин Стоянов и Владислава Стоянова/ , които ще представят средновековна  скандинавска музика.

През това време основната група от възстановчици преминава с тържествено шествие от Централна Поща по Площад централен до Римски стадион, където част от участниците се включиха в официалната програма по откриването, а останалите се завърнаха в историческите лагери разгърнати в Парк Лаута в зоната срещу Технополис.

Основната мисия на фестивал “Пловдив – древен и вечен: история, етнология, култура и изкуство“ е да съхрани традициите и представи историята на България и региона. Паралелно с това проекта е своеобразен „трамплин“ за насърчаване и изява на млади таланти.

Програмата продължава с “На крилете на античността” – фрагмент от танцова пиеса на историческа тематика от педсатвена от ЕРА Балет. Следва “С любов към Пловдив” – театрално-танцово представление на ученици от Национална Гимназия За Сценични и Екранни Изкуства.

След разнообразната музикално-театралната програма поднесена от изтъкнати млади таланти от Пловдив следват любимите за публиката зрелища на арената на Римския стадион на Филипопол.

Публиката ще затаи дъх при безмилостните битки от античността между гладиатори от щколата Ludus Lupercalis –„Вълците от Кабиле.

Група Kontea (Хърватия) ще пренесе зрителите в средновековието чрез характерен за периода танц. Веднага след това започва реконструкторски средновековен бой предсатвен от  групи от страната и чужбина: Knights of Vrana (Хърватия), Величие (България), White Eagles/ Бели Орлови (Сърбия), НД „Традиция“ – Панагюрище (България) и др.

Бохурт триатлон по правилата на WMCF Knights ще бъде демонстриран от Наемна деужина “Барадж” с нейния международно признат шампион – Петър Владов.

И това съвсем не е всичко, а само началото! На 13.06 (събота) от 10:00 – цял ден и на 14.06 (неделя) до обяд в Парк Лаута продължава пътуването във времето и срещата с Филипопол от Античността и Средновековието!

Фестивал “Пловдив – древен и вечен: история, етнология, култура и изкуство“ е част от Културния календар на гр. Пловдив за 2026 и се провежда с финансовата подкрепа на Община Пловдив.

Събитието е подкрепено от: Холдинг КЦМ 2000, Стефанов Мотърс ООД, „СОЛИС” ЕООД, Магазин Дан Мар, Best Cigars Plovdiv, Магазин Кристал 1, Училища Максимум, ANTIKO.BG, Адвокатско дружество „Богданов и Пенев“, “БРАДЪРС СЕКЮРИТИ ГРУП”ЕООД, Сандвичи и сладкиши Eat&Go, Михалково АД, Национална гимназия за сценични и екранни изкуства, Спортно училище „Васил Левски“ Пловдив, „Кривицки и Сие“ ООД, Дигитална агенция SEOMAX, ОИ „Старинен Пловдив“, РД Студио ООД, Ера Балет, Антонов ЕООД, Център за спешна медицинска помощ Пловдив, Уондър Тойс ООД,  Coating Company, Комадерия „Улпия“ Пловдив.

Медийни партньори: trafficnews.bg, Вестник „Марица“, Plovdiv24.bg, , MediaCafe.bg, PLOVDIV TIME и Радио Пловдив.      

Материалът Започва осмото издание на фестивала “Пловдив – древен и вечен: история, етнология, култура и изкуство“ (СНИМКИ) е публикуван за пръв път на News Life.

Всичко се случва в Чанчун, където кучетата били откраднати и натоварени за превоз към място, където ги чакала лоша съдба – според някои, те е трябвало да бъдат продадени за месо в магазини. Но кучетата успяват да избягат – и започва истинското им приключение. Глутницата се движи като отбор – начело с корги на име Дапанг, което постоянно проверява дали всички са заедно. Останалите кучета, включително лабрадор, ретривър и ранена немска овчарка, се подкрепят и се движат в синхрон, въпреки студа, глада и умората. На кадрите се вижда как останалите четириноги през цялото време обграждат ранения си приятел и се движат заедно с него.

In China, 7 stolen dogs escaped from a butcher’s truck and walked 17 km home led by a corgi!

In Jilin province, seven dogs were stolen for sale at a dog meat market and loaded into a van. But they managed to escape — and what followed looks like a movie.

Instead of… pic.twitter.com/9gbZI9yl8Q

— NEXTA (@nexta_tv) March 23, 2026

Хора започват да ги снимат и да качват видеа в Douyin, които стават супер популярни – гледани от милиони. Доброволци дори използват дронове, за да ги следят и да помогнат. Историята трогва хора по целия свят – мнозина я наричат „като филм“, а някои дори искат да стане истинска продукция. Така всички кучета успяват да се върнат живи и здрави при стопаните си след дни на бягство.

Материалът Истинско приятелство: Седем кучета се спасиха от сигурна смърт и се завърнаха заедно у дома (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на News Life.

В своя мащабен и впечатляващ документален труд за Холокоста Фрийдланд проследява ужасите, които словакът преживява в концентрационния лагер, трудния път към бягството и неимоверните усилия, които той полага, за да разпространи свидетелствата си.

10 април 1944 г. Тази паметна дата бележи деня, в който 19-годишният Рудолф Врба (тогава все още Валтер Розенберг) и 25-годишният Алфред Ветцлер се превръщат в двама от първите евреи, които успяват да избягат от нацисткия лагер на смъртта.

В „Беглецът от Аушвиц“ Джонатан Фрийдланд проследява в най-дребни детайли всички моменти от безпрецедентното им бягство, както и свидетелствата за живота в концентрационния лагер – от депортационните влакове и товарните вагони, през т.нар. отдел за сортиране на заграбените вещи на затворниците „Канада“, газовите камери, крематориумите и всички части от добре смазаната и потайна машина за масово изтребление, наречена Аушвиц.

Разминавайки се на косъм с куршумите на нацистите, през планини и реки, Рудолф Врба се впуска в надпревара със самата смърт и се връща в родната си Словакия, за да предаде над 30-страничен детайлен доклад за случващото се в Аушвиц. Докладът достига чак до до Рузвелт, Чърчил и папа Пий XII и е първият документ, който убеждава Съюзниците, че в окупираната Полша се извършва безмилостен геноцид.

Въпреки че в резултат на свидетелствата му са спасени двеста хиляди унгарски евреи, до края на живота си Рудолф Врба смята, че броят на спасените е можел да бъде много по-висок. Голяма част от усилията му са посрещнати с недоверие и пренебрежение, които обаче не отказват Врба от мисията му да продължава да се бори срещу планината от лъжи.

Базиран на свидетелствата и спомените на някои от най-близките хора на Врба, мащабният документален разказ на Джонатан Фрийдланд се чете като исторически трилър, без това да отменя достоверността на включената в книгите фактология.

„Беглецът от Аушвиц“ е смайващ портрет на една многопластова и дори противоречива личност. Това е историята на забравения герой на Холокоста, която може да служи на човечеството като универсален и все по-актуален урок за влиянието на информацията (и дезинформацията) и самоотвержеността да рискуваш всичко в името на истината.

Из „Беглецът от Аушвиц“ от Джонатан Фрийдланд

5. Бяхме роби

Валтер видя двойните редове от бели, бетонни стълбове, всеки от тях опакован с порцеланов изолатор и свързан с останалите, как то изглеждаше, чрез жици с високо напрежение, и заключи, че лагерът е изолиран с двойна електрическа ограда. Видя наблюдателните кули, на всяка от които имаше есесовец на пост, с ръце върху поставена та там картечница. Видя прожекторите, които осветяваха лагера след смрачаване. Видя и дисциплинираните кучета, придружаващи своите есесовски господари. Огледа се внимателно и се зачуди каква тайна се пазеше на това място – тайна, която очевидно беше толкова важна, че на никого не трябваше да се позволява да избяга.

През онази първа късна вечер в лагера Валтер все още имаше причина да вярва, че се е озовал на по-добро място от Майданек, къде то царяха мръсотия и хаос. Казармите бяха солидни – тухлени пос тройки на няколко етажа и с размерите на гимназия, – но всяка от тях имаше собствен номер, отбелязан както върху боядисана табела, така и върху електрически фенер до входната врата.

Беше тъмно, когато групата беше отведена под строй до Блок 16 и после – в сутерена. Там получиха своеобразен инструктаж от ста рейшината на блока – капо, върху чиито дрехи се виждаше зеленият триъгълник, отличаващ престъпниците (в този случай, оказа се, осъ ден убиец). Той предупреди новопристигналите, че колкото и жадни да бяха, в никакъв случай не трябва да пият вода от чешмата на стена та, тъй като тя беше пряк път към дизентерията. Валтер запомни този съвет. През онази нощ той спа на пода.

Следващият ден започна със ставане в пет часа и приготвяне за проверката в шест часа. Както Валтер беше научил в Майданек, при проверката щяха да бъдат броени както живите, така и мъртвите, като към втората категория спадаха и умиращите. Ако сметките излизаха и нямаше липсващи или предполагаемо избягали, проверката приключваше и труповете можеше да бъдат отнесени; всеки труп се носеше на гръб от един затворник и безжизнената му глава висеше през едното му рамо. Докато двойките се отдалечаваха, клатушкайки се, в очите на Валтер те изглеждаха като двуглави чудовища – затворник и труп, прик репени един за друг и тътрещи се към моргата; трудно беше да се каже кой беше мъртъв и кой беше жив, защото и двамата бяха кожа и кости.

На Валтер и останалите новопристигнали, строени в цивилните си дрехи, им беше странно да гледат отстрани, докато затворниците маршируваха към мястото, където щяха да полагат тежък физически труд, а те щяха да останат тук. Беше им позволено да се шляят из лагера, поне в неговите открити части, и те се мъчеха да осмислят случващото се. Щяха да бъдат ритуално въведени в обстановката едва на следващия ден – повторение на процеса, през който Валтер беше преминал две седмици по-рано в Майданек.

Ритуалът започна с принудително минаване под душа. Затворниците капи ги биеха с тояги, докато натъпкваха по 400 души в по мещение, предназначено най-много за 30, и после продължаваха да ги бият на излизане, ритайки и удряйки ги, докато те стояха голи на студа. След това, докато все още бяха голи и трепереха от студ, ново пристигналите преминаха през нещо ново: строиха се, за да им бъдат татуирани номерата на затворници в Аушвиц. Двама затворници в ролята на секретари записваха имената и мястото на раждане на оста налите: Валтер беше записан като роден в Пресбург, старото австро унгарско име на Братислава. За своя професия той посочи „шлосер“, присвоявайки си занаята на мъжа, който не му беше точно втори баща, но редовно правеше компания на майка му. След регистрацията дойде ред на татуирането на затворническите номера. Дотогава татуирането протичаше по следния начин: този, който трябваше да бъде татуиран, биваше опиран на стената от затворник, който притис каше кожата със специален пунктир, наподобяващ печат с метални номера, от лявата страна на гръдния кош, точно под ключицата. Често той нанасяше номера с такава жестокост, че много от депортираните припадаха. През този ден обаче Валтер имаше право на избор: може ше да бъде татуиран на лявата или на дясната ръка, от горната или от долната страна. Валтер избра горния край на лявата си предмишница, където татуировката щеше да се вижда непосредствено, и желанието му беше удовлетворено. През следващите две години и половина той нямаше да използва официално името си нито веднъж. От този ден нататък той беше 44070. И скоро щеше да научи важността на номерата в Аушвиц – например по-малкият и съответно „по-стар номер“ означаваше, че затворникът е ветеран, а това вървеше ръка за ръка с по-висока позиция в йерархията в лагера, чиито ограничения и привилегии се съблюдаваха стриктно от затворниците.

Накрая им дадоха дрехи. Бяха им взели старите, които никога ня маше да им бъдат върнати, и им раздадоха познатите униформи, уши ти от груб плат и украсени с потъмнели сиво-синкави и бели райета. Валтер щеше да бъде човешка зебра като всички останали. При все това обаче, докато той обличаше горната част на униформата, която беше едновременно куртка и риза – неговият номер беше пришит към нея до стандартния отличителен знак на затворниците евреи, звезда, образувана от два триъгълника: червен, с който се обозначаваха по литическите затворници, и жълт, – наред с панталоните, провисналото кепе и дървените обувки, той намери утеха не само в това, че повече нямаше да бъде изложен на природните стихии, а и във факта, че беше станал неразличим от останалите, поне на пръв поглед, и че можеше, стига да се постараеше, да се претопи в тълпата, без никой да забеле жи. Да изчезне само по себе си беше вид бягство.

И все пак Валтер не можеше да избяга от смъртта. Видя я на лицата на онези, които заминаха на работа веднага след проверката, мар ширувайки в стройни редици от по петима и в колони от по 100 души. Имаше нещо странно в походката на голяма част от тях – вървяха по-скоро като марионетки, отколкото като човешки същества; дви женията им бяха резки и сковани, докато се мъчеха да не изостават. Бяха инспектирани, докато се отдалечаваха, от мъж, от когото Валтер по-късно щеше да се страхува, защото беше един от възможно най жестоките хора – СС-обершарфюрер Якоб Фрис. Беше невероятно висок, същински исполин, с широко лице и безжалостни очи, винаги въоръжен с тояга, голяма почти колкото него. Неговата задача беше да отсява онези, които бяха твърде слаби, за да работят. Предпочита ният от него метод беше да тества силата им с тоягата или с ботушите си. Ако можеха да устоят на удара или на ритника, тогава можеше и да им бъде позволено да продължат към работното място. Но ако не можеха, съдбата им беше предопределена.

Имаше си термин за тези хора и Валтер скоро щеше да го научи. Живите мъртъвци, онези ходещи скелети с приведени глави и хлътна ли, празни очи, бяха известни в лагера като Muselmänner: не-хора, чиито мускули и плът се бяха износили; не-хора, които чезнеха пред очите на останалите, докато животът ги напускаше бавно, но неумо лимо. И все пак при някои от тях волята за оцеляване продължаваше да блещука. Не беше необичайно преди инспекция да видиш двама Muselmänner да се шамаросват взаимно, за да може бузите им да пору менеят и те да се престорят на жизнеспособни. Валтер наблюдаваше онези, които Фрис беше сметнал за негодни, докато те се клатушкаха обратно към лагера, където, ако имаха късмет, можеше да им бъде възложена някаква поносима задача, вероятно в склада за дървен ма териал, а ако нямаха късмет, щяха да бъдат изпратени в болницата на лагера. Това, Валтер скоро щеше да разбере, беше смъртна присъда.

Материалът Кой е „Беглецът от Аушвиц“ Рудолф Врба, който избягва от лагерите на смъртта, за да предупреди света? (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Фестивалът се организира от punkt.studio в партньорство с Община Пловдив, като част от дългогодишните усилия на градската администрация за развитие и утвърждаване на бранд на град Пловдив. Инициативата ще се развие в четири основни компонента: международен форум,  намеса в градската среда, две изложби за съвременен градски дизайн и серия от работилници с активно участие на граждани.

Пилотното издание поставя фокус върху града като жив организъм, в който дизайнът не е само визуален жест, а инструмент за свързване на хора, пространства и идеи. Затова и фестивалът се провежда под мотото „Градът като бранд. Жителите като гласове“, акцентирайки върху ролята на дизайна като подход за изграждане на споделена градска идентичност и за активно участие на гражданите в оформянето на визуалния облик на градовете.

Централно място в програмата на фестивала заема еднодневният международен форум за градски дизайн, Brand The City Forum, който се провежда днес в Епископската базилика на Филипопол. Събитието събира на едно място водещи европейски дизайн студиа, експерти и представители на публичния сектор, работили над визуалните идентичности на градове като Амстердам, Виена, Лайпциг, Порто и Прага, които ще споделят реални примери и дългосрочни модели за развитие на градски идентичности чрез дизайн, култура и публични политики.

Форумът бе официално открит с приветствие от Пламен Панов, заместник-кмет по култура, археология и туризъм на Община Пловдив, който подчерта значението на събитието за стратегическото развитие на града.

„За Пловдив е привилегия да бъде домакин на форум от такъв мащаб точно тук, в Епископската базилика – място, където пластовете на историята срещат съвременната ни визия за града. Градският брандинг не е просто дизайн, той е стратегия за идентичност и начинът, по който разказваме своята история пред света. Вярвам, че обменът на опит с водещи европейски експерти днес ще ни помогне да превърнем богатото си културно наследство в устойчив двигател за бъдещото развитие на Пловдив.“, подчерта в приветствието си Пламен Панов.

Програмата на Brand The City Forum 2026 до края  на деня включва лекции, панелни дискусии и отворени разговори за това как стратегията, дизайнът и управлението оформят начина, по който градовете комуникират и се развиват. За ролята на дизайна в изграждането на идентичността на градове и държави – от визуални системи до дългосрочното им въздействие върху общественото възприятие. С провеждането на този форум, Пловдив се позиционира в центъра на европейския разговор за връзката между дизайн, култура, икономика и устойчиво градско развитие.

Сред лекторите и участниците в панелите са професионалисти, стоят зад емблематични проекти в Европа:

Габор Шрайер (Австрия): Главен творчески директор в Saffron Brand Consultants, ръководил проекта за идентичността на Виена.

Едуардо Айреш (Португалия): Основател на Studio Eduardo Aires, автор на визуалната идентичност на град Порто и правителството на Португалия.

Роел Ставоринус (Нидерландия): Стратегически директор в thonik – студиото, създало брандинга на Амстердам.

Якуб Спурни и Михаел Долейш (Чехия): От Studio Najbrt, автори на идентичността на Прага и чешката държавна администрация.

Кристиан Ханке (Германия): Творчески директор в edenspiekermann_ – екипът зад визуалната идентичност на Лайпциг.

Хана Здановска (Полша): Кмет на Лодз и член на Европейския комитет на регионите, експерт по градска трансформация.

Костис Карацас (Гърция): Основател на The Greek Foundation, работещ за културното позициониране на Гърция в международен контекст.

Фестивалът Brand The City се реализира по проект „Отново Заедно“ на община Пловдив, процедура BG-RRP-11.021 „Ново поколение местни политики за култура за големи общини“, финансиран от Европейския съюз, чрез Механизма за възстановяване и устойчивост (NextGenerationEU), по Национален план за възстановяване и устойчивост на Република България.

Материалът Пламен Панов: Градският брандинг е начинът, по който разказваме своята история пред света е публикуван за пръв път на News Life.

„Препоръчвам дидактическата игра „ИсториУм“, защото вярвам, че историята се запомня и осмисля най-добре, когато се преживява. Освен да научават факти, учениците имат нужда да поставят своите знания в по-широк исторически контекст, да анализират информация и да виждат връзките между събитията и процесите. Чрез игровия подход те преговарят всички теми от учебната програма по забавен начин, а състезателният елемент повишава концентрацията и интереса към предмета“ – споделя д-р Николай Данев, автор на идеята за играта и редактор по история в издателство „Клет България“.

В хода на играта учениците се разделят на четири отбора и с помощта на електронен зар преминават през 30 игрови полета. Всяко от тях поставя въпрос или задача от учебното съдържание. Верните отговори носят монети, а целта е събирането на десет, но развоят на играта винаги остава непредвидим. При стъпване върху специалните полета „Събитие“ пред играчите се разгръщат средновековни приключения като кръстоносни походи, династични бракове, срещи с разбойници и други ситуации, които могат да обърнат резултата в последния момент. Така учебното съдържание от 6. клас оживява в игрова среда, която насърчава активното участие, по-трайното усвояване на знания и формирането на умения, свързани с учебния предмет.

„Учителите търсят формати, които ангажират учениците и им помагат да преговарят по начин, който ги активира, а не ги уморява. Игровият подход все по-осезаемо навлиза в класната стая, защото съчетава концентрация, участие и съревнование. Нашата задача е да създаваме ресурси, които улесняват работата на преподавателя и правят учебния процес по-структуриран и по-ефективен“ – сподели Владимир Колев, управител на издателство „Клет България.

Новият ресурс вече е достъпен в електронната образователна платформа iZZI и може да бъде използван безплатно.. До края на текущата учебна година достъпът е свободен за всички регистрирани потребители в платформата. Регистрацията се осъществява чрез системата ID Klett на https://id.klett.bg/register, а „ИсториУм“ можете да намерите тук.

За издателство Клет България:

Издателство Клет България е водещо образователно издателство у нас, част от голямата европейска издателска група Klett. Учебниците и учебните помагала с марките Анубис, Булвест 2000, Изкуства и Klett, осигурявани от издателството, са символ на качество за няколко поколения български учители.

Клет България доставя на българския пазар и учебни системи и помагала за чуждоезиково обучение на Klett, университетските издателства Cambridge University Press и Oxford University Press, големите европейски издателства Delta, Difusión, Éditions Maison des Langues, Casa delle Lingue и ELi Publishing, както и речници и самоучители с марките PONS и Langenscheidt.

Клет България е член на Асоциацията на Кеймбридж училищата в България, Българско-британската бизнес асоциация, Германско-българската индустриално-търговска камара и на Асоциация „Българска книга“.

Материалът Нова интерактивна игра превръща преговора по история в забавление е публикуван за пръв път на News Life.

„Потопете се в една невероятна визуална разходка през хилядолетията! От първите неолитни заселници на Трихълмието до блясъка на римския Тримонциум и възраждането на модерния Пловдив – това видео разказва историята на един град, който отказва да бъде забравен“, пишат създателите на уникалните кадри.

Материалът „Най-старият жив град в Европа“: Видео, създадено с изкуствен интелект, пресъздава античната история на Пловдив е публикуван за пръв път на News Life.

Публикуваме го без редакторска намеса:

Беше прекрасна сутрин през септември 2010 г., когато се качих на един от последните самолети, които излетяха от еквадорската столица Кито, преди летището да бъде затворено. Същият ден полицейски сили, недоволни от президента Рафаел Кореа, го бяха обградили на едно тясно място и съдбата му изглеждаше решена.

„Ако искате да убиете президента, той е пред вас, убийте го!” Кореа крещи в лицата на разбунтувалите се и с театрален жест раздърпва ризата и вратовръзката си, сякаш, за да разголи гърдите си за куршумите.

Почти като по Максим Горки и неговия герой Данко – онзи, който си раздрал гърдите, извадил горящото си сърце и го вдигнал високо над главата си, и „то пламтяло така ярко, като слънце, и по-ярко от слънце“.

Латинска Америка обожава драмата.

В крайна сметка Рафаел Кореа не получи куршум, а само една димка в лицето. Но ситуацията остана напечена за него още десет часа, докато лоялните му командоси не го измъкнаха от блокадата на полицаите. В престрелката паднаха няколко жертви, стотици бяха ранени.

През 2002 г. Уго Чавес – президент на Боливарска република Венецуела също бе спасен в последния момент от верни парашутисти. Навремето и той е бил парашутист и затова вярва, че тези момчета гледат на него „като на по-голям брат, наставник или дори баща“. Но преди „верните синове“ да му се притекат на помощ, ситуацията изглежда особено драматична. Самият Чавес е бил и превратаджия. И когато тези, които на свой ред са дошли, за да го свалят от власт, насочват оръжията си срещу него, той вярва, че краят му е близо.

„В този момент мислех за Че Гевара, който казваше, че ще умре прав. Затова и аз няма да моля нито за милост, нито за прошка, ще умра прав“, разказва после Уго Чавес в интервю за Оливър Стоун.

Да, в Латинска Америка наистина обичат драмата, легендите и митологизацията… Вероятно защото сухата фактология е преобладаващо неприятна и не така героична, както подобава. Уви, Че Гевара не умира прав. Гърчи се на земята дълго време, тъй като пияният сержант, който трябва да го екзекутира, е нескопосан стрелец. Ранява го първо в краката, после в ръцете, в корема… С голям зор улучва гърдите и най-накрая главата. От деветия път.

Сигурно на един истински революционер най-много му подхожда да умре в бой. Но когато дни по-рано е обграден от боливийската армия и има този шанс, Ернесто Гевара не се бие до смърт, а се предава доброволно. Вдига ръце и вика: „Не стреляйте, по-ценен съм жив, отколкото мъртъв!“. Колко човешко и поради това напълно разбираемо! Въпреки че не пасва на легендата, създадена по-късно.

„Защо не ви убиха, държали са ви в ръцете си, можеха просто да ви застрелят и толкова?“ Въпрос на Оливър Стоун към Уго Чавес в документалния филм „На юг от границата“.

„Венецуела от 2002 г. не е Гватемала от 1964-а или Чили от 1973-та“, отговаря многозначително Чавес.

Хм, нима, бихме си казали днес. Ето че Венецуела от 2026-а ни кара да се замислим променило ли се е нещо всъщност? Тези, които следят отблизо процесите в Латинска Америка, твърдят, че петролът е единственото, което интересува истински американците във Венецуела. И това е, което остава непроменено.

Ако се върнем на историята с предшественика на отвлечения в САЩ венецуелски президент Николас Мадуро, факт е, че тогава цените на петрола паднаха веднага. Още в същия ден, в който бе обявено свалянето на Чавес от власт. Сега цяла армия от инвеститори на Уолстрит, някои от които стари и добри приятели на Доналд Тръмп, вероятно потъркват одобрително ръце в трепетно очакване на обещаващо бъдеще във Венецуела.

Ако Южна Америка обича драмата, то американците от Севера са царе на драматизацията. Отвличането на Мадуро и жена му посред нощ е като филм „по истинска история“. Чудя се защо ни е да плащаме абонамент за Netfix, след като Тръмп ни прожектира екшъни на живо?

Make Venezuela great again!

Ние ще управляваме Венецуела, каза Тръмп съвсем убедено. После направи драматична пауза. Те ще управляват, посочи той към хората зад себе си – шефовете на Държавния департамент и Пентагона. Но ако се вгледаме в опит да прочетем внимателно по лицата на тези същите, сигурно ще разгадаем, че дори на тях не им е още много ясно как администрацията във Вашингтон ще управлява Венецуела. Особено след като в Каракас остава целия екип на Мадуро – начело с вицепрезидентката Делси Родригес, вече в ролята на държавен глава, остава и министърът на вътрешните работи Диосадо Кабейо, цялата армията и апарат за сигурност на режима на Мадуро, та чак до полк. Алекзандър Енрике Гранко (Брадата) – шеф на отдела за специални въпроси в Главна дирекция на военното контраразузнаване, или по-кратко казано отделът за репресии.

Какво ще направи Тръмп с всички тях? Ще ги отвлече и ще ги изправи пред съда в Ню Йорк, освобождавайки великия венецуелски народ от гнетителите му? Или ще разчита онези да си направят бързо изводите и да сътрудничат на САЩ. А може би ще постигне съгласие само с шефовете на армията?

Нима вече светът не е бил свидетел на подобни развития?

Сравненията на сегашния казус с американската военна операция в Панама през декември 1989 г., отвличането на ген. Мануел Нориега от Панама и изправянето му пред съд в САЩ по обвинения в наркотрафик, са само донякъде удачни. Защо?

Първо ген. Нориега никога не е бил президент на Панама, а лидер на хунтата. Второ, в продължение на десетилетия той е агент на ЦРУ и най-верният поддръжник на американсдките интереси не само в Панама, но и в цяла Латинска Америка, получил в замяна милиони долари от парите на американските данъкоплатци за тези си услуги. И не на последно място – веднага след свалянето му от власт американците съдействат спечелилият същата година изборите за президент в Панама Гилермо Ендара да получи властта. Така тази част от „задния двор“ на САЩ получава своята демокрация.

Ако следваме американската политическа логиката от примера с Нориега, сега президентът Тръмп би трябвало да се погрижи Едмундо Гонзалес, за когото се твърди, че е действителният печеливш на изборите миналата година във Венецуела, веднага да бъде инсталиран на чело на властта в Каракас. А не да прави сделки с армията. Може ли обаче да бъдем свидетели на нещо подобно? Предстои да видим какви ще са по-нататъшните действия на администрацията на Тръмп във Венецуела, но има и още нещо, което трябва със сигурност да е ясно – проблемите на Мадуро не са заради наркотиците. Ако беше така, американските командоси трябваше да кацнат най-напред в Мексико. Или в Китай, откъдето преди всичко идват съставките за фентанила, чиито жертви стават все повече по американските улици.

Венецуела произвежда кокаин, 90% от този кокаин не идва в Америка, а отива за Европа. Отвличането на Мадуро по-скоро трябва да даде ясен знак на тези, които действат срещу американските интереси в региона, а и по света, коментира вчера един американски конгресмен. Може и да е прав. А може и само да иска да обърне внимание на президента Тръмп, че не е съгласувал операцията по свалянето на чужд държавен глава с Конгреса на САЩ.

И като стана дума за кокаина… Ево Моралес – индианец от племето аймара, който през 2006 г. стана президент на Боливия, преди това бе шеф на профсъюза на кокалеросите (производителите на кока). И точно него цитира еквадорският президент Рафаел Кореа, с когото започнах този текст. Кореа бе дал интервю за Джулиан Аснанж в телемост, уреден, след като създателят на „Уикилийкс“ намери убежище в еквадорското посолство в Лондон.

„Както казва Ево Моралес, единствената страна в света, където не се очакват преврати, е САЩ, защото там няма американско посолство.“

Всъщност това за посолството на САЩ и превратите не е авторска фраза на Моралес, а е виц. При това много стар виц. Бил е сред най-популярните политически анекдоти в цяла Латинска Америка още през 60-те години на миналия век, когато Ево е бил още в предучилищна възраст.

Американците не харесваха особено и него, но не заради профсъюзната му дейност в защита на кокалеросите, а защото още като лидер на партията „Движение към социализъм“ бе отявлен противник на политиката на САЩ.

Боливия съвсем естествено бе сред сраните, които се присъединиха към т.нар. Боливарски алианс (АЛБА) – организация, създадена през 2004 г. от венецуелския президент Уго Чавес заедно с кубинския лидер Фидел Кастро. В нея влязоха още Еквадор, Никарагуа и три карибски островни държави. През 2008 г. към АЛБА се присъедини и Хондурас, но следващата година президентът Хосе Селая бе свален и новото правителство бързо напусна организацията.

По онова време редица латиноамерикански лидери започнаха все по-често да говорят за отказ от разплащания в американски долари и въвеждането на нова обща валута. Което си бе друг сериозен мотив за организирането и провеждането на преврати.

Самият Рафаел Кореа спечели изборите в Еквадор през 2007 г. с много социалистическа риторика. Той обеща да изиска от петролните компании да плащат по-големи дивиденти и го направи. По-късно затвори и американската военна база „Манта“ на тихоокеанското крайбрежие.

„Те не плащаха за това нито цент, само използваха територията ни. Казаха ми: „Защо да си ходим, какъв е проблемът да останем тук?“. Аз им отговорих: „Като смятате, че няма никакъв проблем, тогава дайте на Еквадор да си отвори военна база в Маями. Това е условието“, раказваше Кореа.

В края на 2008 г. той обяви мораториум върху плащанията по дълга, обявявайки, че Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка са вредни за страната.

Въобще, слушайки го, човек можеше наистина да остане с впечатлението, че има защо да му се организира един хубавичък преврат.

Материалът „Латинска Америка обожава драмата“: Георги Милков с интересен разказ за събитията около Венецуела е публикуван за пръв път на News Life.

В следващите редове ще ви срещнем с Любчо и неговата баба. Много от вас ги познават. Разказвали сме за тях неведнъж – и в предаванията, и в новините. Много неща са се променили. Едно обаче остава непроменено – болката. Болката от отнети животи и несбъднати мечти.

Това е историята на Любчо – момче, чийто живот започва с трагедия. Пиян шофьор отнема живота на майка му и баща му още преди той да се роди. Любчо се появява на бял свят в осмия месец – преждевременно, с увреждания. Грижите за него поемат баба му и дядо му. Историята разказва БНТ.

Няколко години по-късно семейството губи и дядото – още една загуба, която бележи живота им. Но това е и история за силата на една жена. За бабата на Любчо – жена, която посвещава целия си живот на внука си. История за любов, която не се отказва.

Любчо е едно от децата на „Българската Коледа“, които израснаха пред очите ни. Днес той е на 23 години. Завършил е училище, но работата с него продължава всеки ден.

Неговата учителка го познава още от първи клас. До 12. клас те следват учебната програма, а днес обучението е насочено към разширяване на кръгозора му – към това да разбира по-добре света около себе си. Уроците са за живота – за сърцето, за емоциите, за добротата.

Любчо е чиста душа. Всяка вечер иска целувка за лека нощ. Не забравя да каже „извинявай“ и „благодаря“. Думи, които не натъжават баба му, а ѝ дават смисъл и сили. „Той беше нашата упора и повод за живеене“, казва тя. „Все едно дъщеря ни ни го подари“, добавя тя.

Болката от загубата обаче никога не си отива. На 6 март дъщеря ѝ получава две шестици в студентската си книжка. Два дни по-късно – на 8 март – е убита на тротоара от пиян шофьор. Човекът получава осем години присъда и днес вече е на свобода.

Любчо продължава лечението и рехабилитацията си – без прекъсване. Масажи, кинезитерапия, плуване, психологическа подкрепа. Нуждите с годините се увеличават, защото това е диагноза, при която постоянната грижа е задължителна. На въпроса какво си пожелават за празниците, отговорът е един и същ – здраве. И още нещо – любов и доброта.

За семейството празниците не са повод за радост. Те са време на мъка, тъга и липса. Въпреки това, заради Любчо, в дома има елха, светлинки и украса. Опит да се създаде топлина там, където празнотата е голяма.

Любчо обича народната музика и стихотворенията. Обича да чете на глас. Обича добрата дума и усмивката. За него дори най-малката помощ е безценна. Историята на Любчо, на баба му и на неговата учителка е история, която се гледа със свито сърце и със сълзи в очите. История, в която една човешка постъпка преобръща съдби. Но и история, в която въпреки всичко има много доброта. Защото в този дом, въпреки болката, доброто все още живее.

Материалът Историята на Любчо: Момчето, което показа, че доброто е живо напук на мъката и изпитанията (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на News Life.

Исторически контекст

След Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6 септември 1885 г.), акт, извършен без одобрението на Великите сили и на който Русия се противопоставя, Сърбия реагира остро. Крал Милан Обренович, който е недоволен от засилването на България и търси компенсации за своята държава, решава да атакува, разчитайки, че Великите сили ще запазят неутралитет и напълно уверен, че българската армия няма да е в състояние да устои.

Войната на капитаните

На 2 ноември 1885 г. (по стар стил — 15 ноември по нов стил) сръбските войски, наброяващи около 60 000 души, нахлуват в Западна България. Българската армия е изненадана. Голяма част от войските са в Южна България — към турската граница — в очакване на евентуално османско нападение. Начело на армията стои младият княз Александър I Батенберг, едва 28-годишен, а командният състав е формиран наскоро от офицери, служили в Източнорумелийската милиция.

Русия изтегля всичките си офицери, които дотогава са били инструктори на българските войски – така българската армия може да разчита само на около 40 млади български офицери, завършили руските военни академии едва преди месец, а някои дори прекъснали обучението си. Най-високите чинове сред българските офицери са майор и капитан. Около 30 юнкери набързо са произведени в сержанти.

Българската армия е слабо оборудвана, преобладаващата част от пехотинците са със стари пушки, боеприпасите не достигат, запасняците, опълченците и доброволците дори нямат униформи, хранителните дажби са събрани главно с помощта на населението. Лекарите не достигат, военни болници към онзи момент няма.

Съотношение на силите

Сърбия разполага силите си по цялото протежение на границата от устието на Тимок до Осоговската планина. Към София тя насочва 42 000 души и 800 кавалеристи (Нишавската армия), докато останалите 21 000 души са изпратени на видинския фронт (Тимошката армия), отделно има още около 8800 души в резерв. По-късно числеността на сръбската войска достига до над 120 000 души, от които 103 000 са редовна армия.

Българската армия към този момент е едва на шест години. В навечерието на Съединението в Княжество България има около 40 хиляди обучени войници, а в Източна Румелия – около 16 хиляди. Някои източници посочват, че общо от Освобождението през казарма са преминали 86 000 души в княжеството и в Източна Румелия, и заедно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000 души.

Ход на войната

Първите сръбски настъпления към Трън, Брезник и Цариброд изненадват българските гарнизони. При Цариброд съотношението на силите е 7:1 в полза на сърбите и българите се изтеглят до Драгоман. По на юг сърбите планират да овладеят Трън и Брезник и да настъпят към Софийското поле. Българите отстъпват до с. Врабча и по-късно до Брезник, но не спират боевете, за да спечелят време на подкрепленията да пристигнат от турската граница. Отчаяните боеве дават възможност на българските дружини да се групират и укрепят при Сливница.

Битката при Сливница (5–7 ноември 1885 г.)

Ключовият момент настъпва при Сливница, на около 30 км западно от София. Българите са около 12 000 души срещу 25 000 сърби и се сражават при изключително тежки условия. Малко преди сърбите да се хвърлят в съкрушителна атака, идват подкрепленията на капитан Петър Тантилов, с което броят на българските войници достига около 20 000 срещу 31 000 сърби.

„Българите се бият като лъвове, даже без офицери (…) те заслужават един спомен в историята, даже ако бъдат победени“, пише вестник „Stamboul“ на 7 ноември 1885 г.

На 6 ноември княз Батенберг лично поема командването. Майор Атанас Бендерев, капитан Олимпи Панов, майор Данаил Николаев, капитан Христо Попов, капитан Марин Маринов, капитан Георги Силянов, капитан Стефан Кисов, капитан Коста Паница и други командири отбиват настъпленията по центъра и фланговете.

Страшните български атаки „На нож“ обръщат в бяг сърбите. След тридневни боеве сръбската армия отстъпва към Драгоман и Цариброд.

Контранастъплението

Българската армия преминава в настъпление, превзема Цариброд, Пирот и Враня. На 14 ноември (27 ноември по нов стил) при Пирот българите постигат пълна победа. „Победата на българите, победа на правото и правдата (…) ще предотврати една голяма и може би всеобща война“, пише Times на 10 ноември 1885 г.

Сръбски молби за мир и натиск на Великите сили

На 12 ноември Русия и останалите Велики сили пращат нота на България да започнат мирни преговори без нито дума за признаване на Съединението. Нотата е подкрепена и от Османската империя, която също не на шега е разтревожена от успехите на българската армия.

На следващия ден, 13 ноември, пристигат и сръбски парламентьори с молба за примирие, която е отклонена от българите. Българското правителство първоначално отлага отговора си на нотата на Великите сили с извинението, че княз Александър I е на бойното поле (което е вярно). След което князът заповядва настъплението на сръбска територия да продължи като обявява, че мирни преговори ще има само след като се признае Съединението.

Сръбската армия е изправена пред пълен погром. Единствено дипломатическият натиск от Австро-Унгария спира по-нататъшното българско настъпление. По настояване на Виена княз Батенберг нарежда войската да отстъпи и се съгласява на примирие.

Паметникът в Трън, издигнат от „признателните трънски граждане“ в памет на падналите подпоручици и долни чинове в „братоубийствената победоносна война със сърбите“. Снимка: Actualno/Елена Страхилова

Край на войната и последици

Примирието е сключено на 28 ноември 1885 г. (по нов стил). Мирният договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ. Териториалният статут остава непроменен. Сърбия не получава компенсации. България фактически затвърждава Съединението си, което е признато от Великите сили няколко месеца по-късно.

Наскоро формираната българска армия доказва боеспособността и патриотизма си. Българите получават национално самочувствие. Победата при Сливница нарежда България сред уважаваните държави в региона. Европейски вестници я наричат „младият лев на Балканите“.

Сръбско-българската война е пример как не винаги едва война се решава от численото превъзходство – много по-важни са моралният дух и себеотрицанието, готовността на българския войник да защити Отечеството си.

Княз Александър Батенберг печели огромен престиж, но малко след това става жертва на преврат (август 1886 г.), организиран от проруски офицери.

Сливнишката епопея е увековечена от големия Иван Вазов в стихотворението „Новото гробище над Сливница“, написано от него през 1885 година.

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте —

                до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то — остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

                куршума… Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

                умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

                и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

                от вашето ура.

И тоз венец — той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

                над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

                Юнаци, лека нощ!

Материалът „Българийо, за тебе те умряха…“: 140 години от Битката при Сливница е публикуван за пръв път на News Life.

„Невъзможната възможна любов“ представя една драматична история — тя – българка, той – турчин. Любов, болка, нежност и бягство, вплетени в танц на чувства и съдба. Насладете се на една продукция на ПТФ „Кадем“ – Пловдив и ФТС „Соколария“ – с. Дуванлии с хореографи Андон Георгиев и Татяна Вангова.

Има осигурен транспорт от селата Калояново – 18,00ч., Житница – 18,10ч. и Дуванлий – 18,20ч.

Материалът В Хисаря представят „Невъзможната възможна любов“: Една история, която не признава граници е публикуван за пръв път на News Life.