След шокиращия финал на книга първа е време да се завърнем в кралство Мидрен със зловещото, дръзко и необуздано продължение на сагата – „Носител на слънцето”.

Романът излиза на български език в майсторския превод на Десислава Сивилова и отново със спиращата дъха корица на талантливия британски художник Том Робъртс.

„Някои истини са твърде ярки, за да ги гледаш в очите, затова ги записват на хартия.”

Наемната убийца на богове Кисен направи най-голямата саможертва. Да попадне в ръцете на бога на морето бе жестока съдба. Но и единственият начин да унищожи богинята на огъня Хсет, станала причина за смъртта на семейството ѝ.

Ала да убиеш божество съвсем не е толкова проста задача. Най-кратката нощ се задава, а с нея и заплахата Хсет да се прероди, изтъкана от власт, войнственост и огнена жажда за мъст.

Сенките в Мидрен нашепват мрачни приказки за прииждаща опустошителна война. И докато пропастта между богове и хора става по-осезаема с всеки изминал ден, светът отчаяно се нуждае от „Палач на богове”.

Разтърсени от загубата на Кисен, младата благородничка Инара и малкият бог  на белите лъжи Скеди ще трябва да поемат на опасна мисия, за да разкрият истинската природа на връзката помежду им, която може да определи развоя на войната.

Междувременно Елогаст – някогашният доверен рицар на крал Арън – е натоварен с тежката задача да убие човека, когото доскоро е наричал свой приятел. Защото там, където някога е туптяло кралско сърце, сега гори бог. И никой не е защитен от яростта му.

С нотки, напомнящи на „Вещерът” от Анджей Сапковски и книгите на Лий Бардуго, светът на Хана Кейнър е оригинален, безкомпромисен и завладяващ, а наред с фантастичните приключения, сред страниците му блестят теми като намереното семейство, приятелството, смелостта и честта.

В „Носител на слънцето” коварни богове и морално сиви персонажи създават още по-епична наслада за ценителите на митологията и помитащите мрачни фентъзита с неочаквани развръзки.

Из „Носител на слънцето“ от Хана Кейнър

ГЛАВА 2

Скедисет

Дрънченето на чук в метал беляза края на пътуването им.

Двайсет и три дни. Обратно през планини, гори и реки.

Скеди не беше единственият беглец. Инара Крейър, спътницата му, вече знаеше, че кралят е изгорил дома є и тя не е трябвало да оцелее. Изглежда, самото є съществуване беше пазено в тайна от цял Мидрен. И Елогаст – рицарят беглец, задушаван от болка и гняв и решен да попречи на кървавите амбиции на Арън, преди да погълнат цялото Търговско море. По време на пътуването бяха разчитали изцяло на Скеди да крие присъствието им със своите благородни лъжи.

За пръв път той беше нужен, наистина нужен. И сега, когато не беше така сам, нямаше против да се крие. Не съжаляваше, че оставя зад гърба си Бленрейдън с неговите призраци на забравени богове и разрушени светилища. Беше наивно да си мисли, че би могъл сам да си изгради дом в умиращ град, където никой не се нуждае от лъжи.

Затова, когато видяха на хоризонта да се издига Леския, красива като разтворено цвете върху широката река, го изпълни ужас от корема до ушите и той потрепера чак до връхчетата на крилата. По пътя мислеха само за настоящето. Как да оцелеят. Да опазят живота си.

Леския беше бъдещето. Скеди се боеше от това бъдеще и от своето място в него.

Въпреки това им помогна да се промушат покрай импровизираните ферми, струпани в по-сухите участъци на мочурищата, и през следобедните тълпи и продавачите на храна на външния пазар, шепнейки лъжите, които беше упражнявал до смърт: Не сме нищо особено, не сме интересни, имате си работа за вършене, да изпълнявате поръчки, чакат ви някъде. Беше твърде уморен, за да прецени дали ги предпазват нищожните му сили, или оживеният град.

Вечерните камбани още не бяха били, когато преминаха покрай стражите на портата, така че по улиците цареше глъчка. Покрай тях претичваха вестоносци, понесли съобщения или доставящи стока, а ръчните им колички тракаха по плоския калдъръм, докато подсвиркваха шумно на хората да се отместят от пътя им. Навигатори на речни кораби си подвикваха един на друг над пълните корпуси, докато пренасяха хора от и до пристанището, между двата бряга на каналите и под мостовете, и се блъскаха в каменните кейове. Вътре в града изобилстваше от занаятчии – плочкаджиите седяха и пушеха до стоката си пред фабриките, майсторите на четки предлагаха най-фините със заешка козина и се пазаряха за цената с новодошлите. Навсякъде се струпваха и изследователи, биографи, търговци, пътешественици, спореха над чаши горещ чай, шипков джин с праскови или вода с въглен, в зависимост от поносимостта на стомасите си.

С облекчение навлязоха сред жилищните квартали в близост до дома на Кисен, където улиците бяха тихи и спокойни. Вървяха под въжета с простряно пране или между играещи на улицата деца, черни и бели котенца. Конят на Кисен, Нозе, размахваше нетърпеливо опашка, понеже знаеше къде отива. Направо влачеше Инара към ковачницата, където Кисен ги беше довела за пръв път. Където сестрите є я чакаха да се върне.

Бързите стъпки на Инара се поколебаха, когато чуха песента на чука, увереното блъскане на заловил се за работа ковач, и стигнаха голямата порта на метални плъзгачи. Беше отворена, а над нея висеше табела с гравирани зъбни колелца и чук, за да покаже на минувачите какво ще намерят вътре. Ято не работеше в близост до другите ковачници, където уличките бяха твърде тесни за инвалидната є количка. А ковашките услуги, както беше научил Скеди, не бяха често срещано занятие в Леския, града на познанието, така че нейните новаторски, изпипани изделия нямаха аналог.

Точно тук, пред крайната им цел, Инара спря напълно. Скеди надникна от чантата, в която се криеше. Виждаше цветовете є, емоциите, бушуващи в контрастни нюанси. Трудни за разчитане. Някога цветовете на Инара бяха като скъпоценни камъни: корал и аметист, кварц и изумруд. Ярките, необуздани радости и скърби на детството. Нищо друго. Ден след ден бляскавите є емоции се бяха замъглявали от горист сумрак и проблясъци от оранжевия пламък, изпепелил дома ѝ и паднал с Кисен в морето. Инара носеше своето пътуване със себе си и то я беше променило. Беше странно. Боговете не се променяха така лесно, не и като хората.

Но скрито някъде из нюансите на Инара беше небесносиньото на волята є. Силата, която беше превъзмогнала лъжите на Скеди, беше развалила проклятието над Ело, беше удържала великата богиня Хсет. Сила, която изобщо не принадлежеше на човешко същество.

– Ти се справи чудесно, Инара – каза Ело, щом спря до нея. – Всичко е наред. Аз ще им кажа.

Ело също се беше променил. Изправеният, гладко избръснат мъж сега беше превит от умора и болка, раменете му се бяха прегърбили към гърдите. Брадата и косата му бяха пораснали, сухи и неподдържани, и стърчаха край очите с торбички от недоспиване. Поне миризмата от раната му беше намаляла, макар че пъхнатите под пожълтелите бинтове на гърдите му билки още не успяваха да скрият напълно вонята на заздравяваща кожа.

Скеди подаде изцяло глава от чантата на Инара. Хич не му харесваше събраната вътре смесица от кал и ядливи корени. Не подобаваше на бог.

– Трябва ли да им казваме? – попита той, помръдвайки с мустаци. Беше бог на благородните лъжи, а това беше студена, жестока истина. – Това хич не ми харесва. Може да кажем, че не знаем какво е станало, че тя може още да е…

– Моля те, Скеди – промълви Инара с пресипнал глас. – Моля те, недей.

При тона ѝ ушите на Скеди клюмнаха. Всички бяха видели Кисен да пада в морето. Дори да е преживяла полета в ръцете на Хсет, после се е удавила.

На Скеди просто му се струваше нередно да попари всички надежди, да изрече истина, която ще причини такава болка.

Инара си пое дъх.

– Аз ще им кажа, Ело – реши тя. – Мен ме познават. По-добре да го чуят от някого, когото познават.

Ело изсумтя разбиращо. Нозе обаче не издържаше повече. Той изпръхтя, рязко издърпа юздите си от дланта на Инара и мина право през портата, отправяйки се директно към коритото. Разчитай на един кон да знае къде му е водата. Другото пони, Божура, бяха продали преди седмици срещу мехлем и чисти бинтове, но с Нозе не можаха да се разделят.

Инара го последва в двора, стиснала чантата със Скеди, който се шмугна обратно вътре, а спокойното присъствие на Ело усещаха близо зад гърба си. Дворът си беше същият, какъвто го помнеше Скеди: спечена кал, пресечена от следи от колела, като се изключи малката зеленчукова леха до конюшните, извън обсега на козата, където бяха избуяли зелени пролетни зеленчуци. Ковачницата беше открита и една от трите пещи беше разпалена. До нея Беа, чиракът на Ято, чукаше по дълго парче метал. Беше с вълнена шапка на главата въпреки жегата и си тананикаше тихичко. Момчето се стряскаше, когато станеше прекалено шумно, но сега цветовете му изглеждаха спокойни и концентрирани. Самата Ято стоеше изправена с помощта на метално съоръжение и килнато седло и прекарваше тел през пресоващо колело. Наоколо нямаше никой друг, така че Скеди отново подаде глава от скривалището си.

Нозе се зае шумно да пие вода и Ято вдигна глава от заниманието си.

– Върнали сте се! – възкликна тя и аурата є се оживи до лимоненожълто. Първо видя Инара и бутна една ръчка, за да спусне седлото надолу, после се разкопча и се премести в инвалидната си количка. – Слава на боговете, започвахме да се тревожим…

Тя разтри лицето си, смесвайки праха, изгарянията и луничките си с петна от пушек и пот от пещта. Наскоро си беше обръснала косата зад ушите и се виждаха още от татуираните по главата є листа.

После тя застина, забелязвайки тишината, Елогаст на мястото на Кисен и Скеди. Кисен беше заминала, за да раздели Скеди и Инара; не беше успяла.

Жълтото избледня и вместо блясък, излъчването на Ято се замъгли от буреносното сиво на съмнението, цвета на студен метал.

– Къде е Кисен? – попита тя. Промяната беше толкова рязка, толкова пълна, че Скеди разбра – крила е този страх точно под повърхността, като дъх, който не е изпуснала напълно. – Кисен…

– Гласът на Инара пресекна, преди да довърши, и мракът около Ято се задълбочи, наситен с ужас.

Материалът „Носител на слънцето” ни връща обратно в мрачния фентъзи свят на „Палач на богове” от Хана Кейнър (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Определена като една от най-добрите книги в Amazon за 2024 г., „Когато луната се излюпи“ промени стандартите за романтично фентъзи и се нареди сред най-дългоочакваните заглавия на родния пазар. Българското издание не закъсня и плени читателите с единствена по рода си оригинална корица и луксозни цветни порезки (ИК „Сиела“).

Готови ли сте да пристъпите в мащабната и богата фентъзи вселена на Сара А. Паркър?

„На онези, които се чувстват малки и безгласни. Разперете криле и надайте вой.“

Във вълшебен свят, наполовина окъпан в слънчева светлина, наполовина вечно потънал в гъста сянка, древната магия на петимата Създатели пулсира под повърхността на земята и нашепва вълшебни песни в ушите на смъртните.

Песни, които могат да бъдат и благословия, и проклятие. А Рийв знае това по-добре от всекиго. Една от най-добрите наемни убийци от бунтовническата групировка Рони О Елта, младата жена се е нагледала на жестокостите, които тираничният режим оставя след себе си.

Затова е превърнала отмъщението в своя съдба.

Лицето ѝ е последното нещо, което десетки чудовища виждат, преди смъртта да ги поеме в прегръдката си. До деня, в който прочутата ѝ ловкост не ѝ изневерява. Заловена и затворена в тъмница, Рийв знае, че този път няма спасение…

Щастието е далечен познат, който Каан отдавна не е срещал. Не и след като любимата му е отнета от него, а перфектният му живот се разпръсква на хиляди сребърни парченца. Сянка на някогашното си Аз, Каан скита в компанията на болезнените си спомени. Докато един ден не се озовава в прословутия затвор на Гор и не среща нея.

Момиче с гняв в очите и кръв по ръцете, което не би трябвало да е живо. Момиче, което ще събуди пламенна мелодия в гърдите му – по-силна дори и от тази на Създателите. А под звуците ѝ сили, спящи от цели векове, ще разперят могъщи криле и ще полетят отново.

Дракони, политически интриги, предателства, кървави конфликти и неочаквани съюзи се преплитат в безмилостен епос, изтъкан от магия, страст и огън сред страниците на пленяващия фентъзи роман „Когато луната се излюпи“  от Сара А. Паркър.

Почитателите на „Четвърто крило“ на Ребека Ярос и книгите на Сара Дж. Маас и Лий Бардуго ще останат дълго във владенията на този мистичен разказ, подплатен с богата митология и пълнокръвни герои. Той е огън и жупел. Тя е разтопен лед. А сблъсъкът им не могат да предотвратят дори и Създателите!

Из „Когато луната се излюпи“ от Сара А. Паркър  

ГЛАВА 1

РИЙВ

Превивам рамене напред и тялото ми се сплесква във формата на нещо сякаш стъпкано. Уплашено.

Свивам зад ъгъла и стъпвам на долната стълбищна площадка. По петите ми лети пергаментна чучулига и пърха толкова близо до мен, че е цяло чудо как не ме побутва с клюн, за да я сграбча от въздуха.

Докато превъртам тънкия железен пръстен на средния си пръст, погледът ми се изкачва по тежко бронирания пазач, препречил мрачния тунел отпред – скръстил е ръце пред гърдите си и бръснатата му глава почти докосва извития таван, а ято пергаментни чучулиги се гушат край вратата зад гърба му. Два пъти по-едър е от мен и намръщеното изражение изглежда трайно изваяно върху лицето му. Неодобрителният му поглед спира върху прореза на лявото ми ухо, близо до заостреното му връхче. Сякаш нечия малка уста е отхапала късче от ушната мида.

Моят рез.

– Без жетон не пускаме – изръмжава ми с незабавно презрение, достойно за по-нисша. Нулева. Някоя, която не чува нито една от четирите стихийни песни.

Бъркам в джоба си и изваждам каменния жетон, върху чиито страни личи релефната емблема на престижния клуб – паст от остри сталактити, щръкнали от всички ъгли. Потискам и най-лекия трепет, подавам го и усещам как изпитателният поглед на мъжкия ме пронизва от глава до пети, докато премята жетона през пръсти, а синята му броня потраква от движението. Любопитна съм да разбера защо е оставил чучулигите да се тълпят пред вратата, вместо да ги пусне направо вътре, но откровената е Рийв, а точно сега аз не съм Рийв.

– Името ми е Кемори Дафидон – казвам с мек и покорен тон. – Странстваща музикантка съм.

– Откъде?

– Ориг.

Каменно селище, което никога не съм посещавала; не че това би ме спряло да го засипя с подробности, стига да пожелае.

Подготовката е моята броня. Ще я нося умело или ще умра.

Той оглежда жетона и ми го връща с едно грубо:

– Без воали.

Поглеждам го изпод блясъка на украсените си с пера мигли.

– Той е част от представлението ми. Тук съм, за да взема участие в планираните забавления.

Изваждам от джоба си навит на руло пергамент и го бутвам към него.

– Бях предупредена за правилото без воал, затова покрих само долната половина на лицето си.

Смръщен, той разгъва свитъка, а дяволитите му очички толкова бавно обхождат писмото ми за наемане на длъжност, че вратът ми започва да изтръпва и да ме гложди нетърпение. Най-сетне очите му се разширяват от прозрение.

– О, ти си заместничката! Дарявам го с едно срамежливо, скромно кимване, но всичко, което наистина искам да направя, е да блъсна главата му в стената.

Силно.

Той завива обратно свитъка и ми го връща, отстъпва встрани и отваря вратата.

– Трето ниво. Пази се от безпризорника. Винаги е много гладен толкова късно в цикъла на зората. Тръпката, която плъзва по гърба ми, далеч не е престорена.

Пристъпвам в топлата, димна прегръдка на Гладната пещера. Облива ме вълна от мирис на плътен мускус и сяра, вратата зад гърба ми се затваря с трясък и ятото пергаментни чучулиги се пръсват напосоки. През тъмен тунел се озовавам във възтесния вход на огромна, висока пещера с формата на каменен бял дроб.

Няколко стъпала ме отвеждат до една от многобройните пътеки, които се сплитат през група светещи извори, чиято пара се издига от тюркоазените им дълбини. Създания обсипват стъпалата им, приседнали с килнали глави, докато изнемогват сред талазите топлина. Прекрасен рай за онези, които притежават достатъчно власт или политическо влияние, за да могат да виреят в по-уютната страна на Короната.

Надавам горчив смях.

Тук е лесно да се преструваш, че цветното ни кралство не е кацнало върху легло от кости. Към втория етаж води самостоятелно стълбище, поддържано от обрасли с мъх колони. Тръгвам към него и криволича из лабиринта от пътеки, когато полъх пара се сгъстява и оформя бледо, хилаво създание с очи като абаносовочерни скъпоценни камъни.

– По дяволите – измърморвам и спирам. Главата му се върти неестествено; безпризорникът гледа право към мен, подушва въздуха и лакомо изпуска дъх.

– Така, така… я да видим тази твоя зряла, сочна душичка!

Ах.

– Колко мило от твоя страна. Аз просто ще си вървя по пъ…

– Разпищели се духове отчаяно искат да говорят с теб. Какво ще кажеш за едно мъничко късче от душата ти? – пита създанието и се кълна, че звучи сякаш отделя слюнка. – Тогава ще можеш да чуеш всичко, което искат да ти кажат.

Не, по дяволите, благодаря.

– Ще пропусна. На драго сърце.

Изглежда, пренебрегнал възражението ми, той полита напред, грабва няколко струйки пара и с тяхна помощ се протяга към мен, разперил парените си пръсти. Завъртам се на пети и забързвам по друга пътека, а косъмчетата на тила ми щръкват.

Поглеждам през рамо и забелязвам съществото, сега приведено над един мъжки, мързеливо приседнал край ръба на извора, засмукал нещо, скрито в сянката на разтворените си устни.

Тръпка кара кожата ми да настръхне.

Тихо благодаря на Създателите, че безпризорниците са рядкост и се спотайват единствено сред завеси от мъгла, където похапват души в замяна на съобщения от любезни мъртъвци.

Не мога да се сетя за нещо по-ужасно. Сигурна съм, че духовете, които така отчаяно искат да говорят с мен, няма да ми кажат нещо хубаво.

Не че мога да ги виня.

За щастие, зловещите любители на души се разсейват лесно. Втурвам се нагоре по едно стълбище и се изкачвам доста над жадните парени пръсти. Когато излизам на второто ниво, където край маси са насядали многобройни скипири, до мен достигат звуци на смях и звън на чаши. Пълно е с посетители. Пушат димни пръчки и пият газирани спиртни напитки, а пред гърдите им са пръснати стъкълца за игра. Зарове се търкалят и огромни количества драконов кървав камък се премятат от ръка в ръка.

Крадешком оглеждам облеклото им; някои са пременени с цветни одежди, инкрустирани със скъпоценни камъни. Други носят фино скроени палта, брадите им са грижливо оформени и украсени със сложни декорации от пера, а от ушите им висят стихийни мъниста. Самохвално заявление за способността им да чуват различните стихийни песни:

Червено за Игнос.

Синьо за Рейн.

Кафяво за Бълдър.

Прозрачно за Клод.

Ако оставим мънистата настрана, обикновено можете да различите един стихиен от висок ранг от Загубата от другия край на помещението: онези, които се перчат с десет цвята върху една-единствена дреха, сякаш това ще ги направи могъщи като разноцветните дракони, които владеят небето над това кралство.

Великите стопенпасти.

Смехотворно, като се има предвид, че ако мината за кървав камък някога пресъхне, те първи ще пролеят кръвта на същите тези зверове.

Вече съм се изкачила до половината на тясно стълбище, издълбано в задната стена, когато някой висок, широкоплещест и с наметало се втурва отгоре към мен.

Спирам, но голяма част от лицето му е скрита и мога да видя единствено силната му челюст, покрита с тъмна, добре оформена брада; качулката на наметалото му затулва всичко останало в сянка.

Той не забавя крачка. Просто продължава да пристъпва надолу по стълбите въпреки факта, че съм облечена в яркочервена рокля, която е невъзможно да не забележиш.

Почти проскърцвам със зъби, но си спомням металната капачка, покриваща задния ми кътник, точно навреме, за да избегна неумишленото активиране на тайното ми оръжие.

Самият той едва се побира на стълбището, което означава, че ще е доста тесничко да се разминем. Прекрасно. Типичните тъпотии на самовлюбените стихийни.

Въздишам, превивам рамене още по-напред и пристъпвам встрани, като си напомням, че аз съм Кемори Дафидон, пътуваща музикантка от Ориг. Аз съм изнурена от пътя. Уплашена. И в никой случай не съм тук, за да препъна случайно този мъжки и да го гледам как се претъркулва надолу по стълбите.

В никой случай.

Притиснала гръб към стената, задържам поглед надолу и докато тежките му стъпки наближават, изчаквам да се промъкне край мен.

Толкова близо, че ме блъсва опушена миризма на мускус, с нотка аромат на прясно разцепен камък, омекотен от нещо маслено.

Дъхът ми спира и неволно потръпвам, сякаш не искам да се разделя с плътния, приятен аромат, който може би е една от най-хубавите миризми, които някога съм вдишвала…

Той отстъпва встрани и се провира край мен.

Спира.

Уловена съм в сянката му като пламък в мрак; сърцето ми бие силно и бързо. И се притиска в гърлото ми с всяка дълга отминала секунда.

Защо не помръдва?

Пристъпвам странично още по-нагоре по стълбите и малко по малко се откъсвам от атмосферата му.

– Извинявам се.

Очакват ме места и ръце, които да отрежа.

Материалът „Когато луната се излюпи“ от Сара А. Паркър ни изпраща в свят на дракони, магия и интриги (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Родената във Варна фентъзи стихия, която от години живее и твори в Шотландия, се завръща към корените си с вихрена история, вдъхновена от славянската митология и фолклор.

Изкусно и чудовищно забавно, „Мръсни дни“ е шеметно градско фентъзи с щипка криминална мистерия, сред чиито страници кикимори и караконджули, змейове, юди и русалки бродят на свобода.

В Черноград – града, останал зад Стената – всяка Нова година започва не с надежда, а с 12 ужасяващи денонощия, в които чудовища, призраци и духове  се разхождат необезпокоявани по улиците. Връхлетят ли Мръсните дни, е въпрос на оцеляване да имаш в себе си  копие от Практическия наръчник за справяне с чудовищата. Или поне –  районна вещица или вещер наоколо, които да отърват кожата ти от развилнелите се кръвожадни страшилища по улиците.

Като член на Черноградската асоциация на вещиците и вещерите младата Косара може да се справи без проблем с обикновени упири, жестоки самодиви, юди предсказателки и кръвожадни караконджули.  Това, което обаче не може да усвои, е умението да лъже добре в играта на карти. Както и силата, с която завинаги да победи Царя на чудовищата – Змея.

Веднъж избягала от вледеняващата му прегръдка, тя остава негова любима плячка, за която мистериозният и фатален звяр с облик на човек се връща всяка Нова година.  А за да се спаси от него, Косара е готова на всичко. Дори да се раздели със сянката си, за да избяга нелегално отвъд Стената в Белоград – спокойния и красив град, чиито жители водят охолен живот без чудовища на хоризонта.

Но вещица без сянката си е в най-добрия случай – безпомощна, а в най-лошия – мъртва. Застигащата я сенчеста болест, както и фактът, че Белоград съвсем не се оказва приветливото място от мечтите ѝ, подтикват Косара да обедини сили с Асен – полицай със съмнително минало и колеблив морален компас – и да се върне в родния Черноград в търсене на най-големия контрабандист отвъд Стената. И на една последна и решаваща среща с най-големия си враг.

Времето ѝ изтича, преследването започва, а Косара трябва да реши – ловецът или плячката ще бъде? В град, където всеки се спасява сам, на кого би могла да се довери, за да ѝ помогне да надхитри Змея и да си върне магията?

Напрегнат и оригинален, „Мръсни дни“ от Геновева Димова е майсторски забъркан еликсир с обилна доза мистерия, богато изграден свят, пълнокръвни герои и зашеметяваща динамика. Веднъж попаднали под неговата магия, читателите ще трябва да проследят всички улики, за да избягат от опасния и сенчест лабиринт на този смел фентъзи роман с остри зъби.

Из „Мръсни дни“ на Геновева Димова

1

Беше почти полунощ на Нова година, но градът зад Стената не празнуваше. Хората там бяха наясно, че раждането на една година – като всяко друго раждане – е трудно, болезнено и опасно.

Само една кръчма, сгушена в преспите между високите кули на Черноград, беше отворена тази вечер. Беше препълнена, но смълчана. Посетителите се бяха скупчили близо един до друг, триейки рамене, докато надигат чашите си. На масата в ъгъла, скрита в облак тютюнев дим, беше особено тихо. Беше ред на Косара да залага, а тя не бързаше.

Днес нямаше да е достатъчно да играе най-добре от всички, за да спечели; налагаше се и да мами най-добре. А за да ѝ се получи, беше нужно проклетото огнище да лумне по-силно.

– Е? – подкани я Роксана. По брадичката ѝ се стече капка сливова ракия, която тупна на масата и проблесна на електрическите крушки като кехлибар. Двете златни мъниста в краищата на дебелите ѝ плитки лъщяха ярко на фона на почернялата ѝ от слънцето кожа. Пръстите ѝ барабаняха по колодата карти, готови да раздават. – Какво решаваш?

И тримата – Роксана, Маламир и непознатият – бяха вперили погледи в Косара.

Не позволявай ъгълчетата на устните ти да трепнат. Не преглъщай твърде шумно, не си бърши потните длани в панталоните, опитай да успокоиш пулса си…

– Дай ми секунда – отвърна тя. – Мисля.

– По дяволите, Косара! – Роксана тресна чашата си върху масата. Неколцина от насядалите по съседните маси подскочиха. Беше плашещо да видиш жена с нейните размери да избухва. – Нямаме цяла нощ.

Косара не позволи на повишения тон на Роксана да я стресне. Да се преструва колкото си иска – Косара знаеше, че всъщност не е ядосана. Личеше си, че вниманието на Роксана изобщо не е съсредоточено в играта. Очите ѝ все се отклоняваха към часовника, чиито стрелки пълзяха все по-близо и по-близо до полунощ.

– Стига де, стара мърморана такава. – Косара се вгледа в картите си.

Дама спатия, помисли си механично, жена с черна коса и черни очи. Сигурно съм аз. Държеше и поп спатия и петица каро. Ако успееше да смени петицата с асо, щеше да разполага с втората по сила комбинация в играта на крал.

Косара хвърли поглед на купчината цепеници в огнището. Струваше ѝ се, че тлеят там от часове, а от време на време съскаха и изпускаха във въздуха облаче дим. Би могла лекичко да ги окуражи, но струваше ли си рискът да я заловят?

За един дълъг миг единствените звуци бяха тихо свирещият грамофон в ъгъла и кроткото припукване от лулата на Роксана.

Който не рискува, не печели. Косара безшумно щракна с пръсти под масата. Огънят взе да пращи. Пламъци обгърнаха цепениците.

Тя се озърна. Клепачите на Роксана бяха полузатворени, докато дърпаше от лулата си. Беше оставила най-горните копчета на ризата си разкопчани и отдолу надничаха множеството ѝ огърлици със сини очи против уроки и пиринчени звънчета. Маламир и непознатият бяха твърде вглъбени в собствените си мисли – прехапваха устни, пренареждаха картите си и си брояха чиповете.

В краката на Косара сянката ѝ се удължи, потъмня и се уплътни от светлината на лумналите пламъци. Тя се постара да не я проследява с поглед, когато се плъзна под масата.

– О, боже мой! – възкликна Косара, втренчена в залостения прозорец, в завихрилия се навън сняг, кръстосващите небето прожектори и отвъд тях – в сянката на Стената. Отдалеч тя сякаш беше изградена от гранит, тъмен и здрав. Отблизо приличаше на нещо живо – гърчеше се и се нагъваше, сякаш от другата страна се опитваха да проникнат хиляди пръсти.

Във всеки друг ден останалите играчи щяха мигновено да разпознаят опита ѝ да им отвлече вниманието. Тази нощ обаче погледите им незабавно проследиха нейния.

– Дойдоха ли вече? – Пръстите на Роксана бавно извадиха пистолета ѝ от кобура. Изглеждаше странно малък в едрата ѝ длан.

Кожените панталони на Маламир изскърцаха, когато се размърда на мястото си. Косара се почувства почти гузна, като видя изписаната по лицето му паника. Почти.

– Не може да са дошли – промърмори той. – Твърде рано е.

Непознатият не спираше да подръпва своето шалче на точки, сякаш го беше стегнал твърде много. Очите му се стрелкаха между прозореца и пистолета на Роксана. Устата му увисна полуотворена, сякаш се канеше да зададе въпрос. В крайна сметка го преглътна тежко.

Сянката на Косара протегна единия си тъмен пръст над ръба на масата и запрехвърля тестето толкова бързо, че картите се размазваха, докато не намери онази, която търсеше. Скри се обратно под масата.

– Нищо не виждам – заяви Маламир, а големите му очи премигваха бързо, още по-големи зад дебелите стъкла на очилата.

– Не. – В гласа на Роксана се прокрадна подозрение. – Аз също.

Сянката подаде асото на Косара под масата. Тя бързо го размени с петицата.

– Ох, не, извинявайте – Косара се постара да прозвучи искрено притеснена. Не се наложи да се преструва особено. – Явно ми се е сторило. Сигурно е била улична котка.

Маламир я изгледа остро над златните рамки на очилата си. Би се почувствала зле, ако не беше сигурна, че и той мами. Непознатият също – никой не беше чак такъв късметлия. А ако всички мамят, разсъждаваше тя, все едно никой не мами.

– Извинявайте – повтори. – Всички сме на нокти тази вечер, не е ли така?

Лулата на Роксана заподскача нагоре-надолу в устата ѝ, докато обмисляше тези думи. Димът толкова се сгъсти, че на Косара ѝ се насълзиха очите. Въздухът беше наситен с миризмата на разлята бира, пълни пепелници и твърде много хора в твърде малко помещение, но освен това се носеше и сладкият аромат на салвия. Косара би го разпознала навсякъде – мощно успокоително, което използваше във всичките си отвари за дълбок сън. Достигаше до нея на вълни всеки път, щом Роксана дръпнеше от лулата си, плъзгаше се в ноздрите на Косара и клепачите ѝ натежаваха.

Би обвинила Роксана, че се опитва да ги приспи всичките, но знаеше, че с раздаващия не се спори.

– Да се връщаме към играта, а? – Косара ѝ отправи подкупваща усмивка.

Роксана въздъхна и пъхна пистолета обратно в кобура.

– Така и не ми каза ще играеш ли.

– Играя.

– Не беше толкова трудно, нали? Маламире?

– Става късно.

Джобният часовник на Маламир се плъзна между треперещите му пръсти и се залюля на верижката си. Косара почувства силен импулс да удвои залога си.

Ти да видиш! Хипнотизиращ часовник. Косара досега не беше виждала такъв в употреба.

– Откъде си го взел? – попита.

Маламир се ухили и белите му зъби блеснаха.

– Часовника ли? Хубав е, нали? Спечелих го на карти.

Нищо чудно, че старият мошеник печелеше толкова много. Ако вече не беше пасувал, Косара с удоволствие щеше да го издаде на Роксана. Засега си запази тази информация, ако ѝ потрябва по-късно.

– Добре – каза Роксана. – Ами вие, господин…

– Името ми е без значение – отсече непознатият.

Косара завъртя очи. Той се престараваше с тези опити да се прави на мрачен и загадъчен. Не отронваше и дума, освен да вдигне залога. Ако не проучваше картите си, се взираше в Косара, сякаш очаква тя да направи нещо. Като че ли никога досега не беше виждал вещица.

– Добре, господин Името-ми-е-без-значение. – Роксана се изкиска на шегата си. – Играете ли?

– Може би. – Непознатият завъртя възела на шалчето си. Върховете на червените му мокасини потропваха по прашния под. – Може и да играя, ако направим нещата малко по-интересни.

Косара сведе поглед към своята купчина чипове. Добре се беше представила днес. Сребърните щяха да ѝ стигнат да се тъпче като кралица цял месец. С бронзовите можеше да си купи онази рокля, която видя на витрината на шивача – кадифена и черна като нощта. С железните щеше да черпи всички в кръчмата по едно питие утре – да отпразнуват, че са преживели нощта.

Тя почеса белега на бузата си, три изпъкнали линии. Всяка себеуважаваща се вещица имаше по няколко бойни белега.

– Колко? – Не ти искам парите – отвърна непознатият.

– Тогава какво искаш?

Той бавно развърза шалчето си. Роксана подсвирна.

На тънка верижка около шията му висеше наниз черни мъниста. Той прокара длан по тях и те затрепкаха като пламък на свещ, разлюлян от вятъра.

Косара прехапа силно устната си, почти до кръв. Непознатият носеше огърлица от вещерски сенки.

– Искам сянката ти – отвърна той.

През мъглата на алкохола и пушека от салвия Косара усети остро предупредително бодване. Поклати глава толкова рязко, че косата ѝ изплющя през лицето.

– Не. Не мога.

– Помисли си. Ще заложиш една сянка. Аз ти предлагам… – той ги претегли в дланта си – … единайсет. Добра сделка е.

– Аз съм вещица. Без сянката си съм нищо.

– Ти си посредствена вещица. Предлагам ти истинска мощ.

Посредствена вещица. Би се обидила, само дето беше истина. Беше способна да си претопли кафето с щракване на пръстите и да помоли сянката си да ѝ подаде палтото. В най-добрия случай можеше да изстреля един-два фойерверка. Евтини фокуси.

Ако спечелеше, щеше да стане истинска вещица, като онези от старите приказки. Щеше да плаща във всички страноприемници, кафенета и закусвални с алхимическо злато. Щеше да си изтъче рокля от лунна светлина. Щеше да превърне реката във вино и да напои безплатно всички в града.

Но ако изгубеше…

Всички знаеха какво се случва с вещици, останали без сенките си – те самите бавно се превръщаха в сенки. Отнемаше години или дори десетилетия, но беше неизбежно. Струваше ли си да заложи телесността си срещу почти безгранична власт?

– Хайде де, Косара – подкани я непознатият. – Само си помисли на какво би била способна с толкова много магия. Ще можеш да прекосиш Стената и да напуснеш този прокълнат град. Няма ли да е страхотно?

Косара прехапа устна. Непознатият си беше изградил напълно погрешна представа за нея. Тя не желаеше да преминава Стената, което – ясно ѝ беше – я причисляваше към малцинство в Черноград. Не би оставила града си да бъде опустошен от собствените му чудовища, докато тя си живее щастливо до края на дните си от другата страна.

Не, всъщност искаше да се разправи с чудовищата веднъж завинаги. А с подобна мощ най-накрая би могла да го постигне.

– Да не направиш някоя глупост, малката. – Ужасените очи на Маламир се впиха в нейните.

– Който не рискува – Роксана издуха към нея облак дим, – не печели.

– Е? – подкани я непознатият. – Казаха ми, че си падаш по високите залози.

– Кой ти го е казал? – попита Косара.

– Един от приятелите ти.

Косара вдигна вежди към Роксана и Маламир. Надали би ги нарекла „приятели“. По-скоро добри познати.

Роксана се подсмихна, а лицето ѝ наполовина се скри зад димна завеса.

– Не съм била аз. – Нито пък аз – намеси се бързо Маламир.

– Не бих го направил.

– Колко години вече се познаваме? – попита Роксана. – Една лоша дума не съм казала за теб.

– Нито пък аз – додаде Маламир. – Никога.

Косара издиша рязко през носа. Мръсни лъжци. Имаха късмет, че ги харесва.

Тя сведе поглед към картите си, които леко се замъгляваха в треперещите ѝ пръсти. Ръката ѝ беше почти непобедима. Непознатият би спечелил само ако държеше дама, поп и асо пика. Косара беше залагала при много по-слаби карти, но никога нещо толкова ценно.

– Хайде де, Косара – повтори непознатият. Нямаше да се откаже лесно. Сянката на една вещица не можеше да бъде открадната – трябваше да се даде доброволно. Вече беше убедил единайсет други вещици да му дадат своите.

Косара пресуши сливовата ракия в чашата си наведнъж. Тя изгори езика и скова гърлото ѝ, но не успя да успокои нервите.

– Косара, скъпа. – Маламир положи длан на рамото ѝ. Тя не го погледна. С крайчеца на окото си видя как хипнотизиращият му часовник се полюшва в тъмните гънки на палтото му. – Не мисля, че това е умен…

– Стига си ѝ дуднал, мътните те взели – сряза го Роксана. – Решението си е нейно. Нашата Косара знае какво прави.

Знам ли? Косара се мъчеше да овладее треперещите си ръце. Сърцето ѝ блъскаше в ушите, забързано и шумно. Толкова шумно, че за малко да не чуе биенето на часовника.

Беше полунощ.

За един шантав миг Косара почувства облекчение – нямаше нужда да решава тази вечер. После сърцето ѝ затуптя още по-шумно. Беше полунощ.

– Е? – попита непознатият. – Какво решаваш?

Косара го изгледа мрачно.

– Ще трябва да продължим играта друг път.

– Защо?

– Полунощ е.

– Е, и?

Сигурно се шегуваше. Нямаше начин да не знае.

– Какво има? Какъв е проблемът? Косара кимна към прозореца. Първоначално беше тихо. Чуваше се единствено далечното свистене и пукане на фойерверки от другата страна на Стената. Черноград спеше под своята снежна завивка.

После започна кошмарът.

Прожекторите станаха по-ярки и се движеха все по-бързо и по-бързо, обхождайки трескаво черното небе. Прозвуча сирена – толкова силно, че дори снежната виелица не успя да заглуши воя ѝ.

Чудовищата връхлетяха върху заградения град. Високо в небето слузестите им крила лъщяха на лунната светлина, а очите им светеха като фенери. Когато кацнаха, извитите им нокти остъргаха паважа.

Косара бързо потупа джобовете на панталона си, за да се увери, че всичките ѝ талисмани са подготвени. Особено я сърбяха пръстите да изпробва един от тях – беше изработен от заешка лапа и петльов гребен и щеше да задуши всеки човек или създание, посмяло да я докосне. Да заповядат. Очите ѝ не се откъсваха от прозореца. Уличните лампи премигваха и ту скриваха, ту разкриваха тъмните силуети на чудовищата.

Да заповядат.

Чу се драскане по вратата и тихо мъркане. – Това улична котка ли е? – попита непознатият; думите се заизливаха скорострелно. – Моля ви, кажете ми, че…

Мъркането прерасна в ръмжене. Нещо тежко се блъсна във вратата. Пантите изскърцаха, огъвайки се под натиска. Нокти задраха по дървото, забивайки се толкова дълбоко, че острите им върхове изскочиха от отсамната страна.

Маламир се прекръсти. Роксана свали ударника на пистолета си.

– Какво става, по дяволите? – викна непознатият. Пръстите на Косара обгърнаха талисмана в джоба ѝ, а вълшебните думи бяха на върха на езика ѝ. Ако защитното заклинание, което беше изрисувала пред вратата, не проработеше…

Прозвуча силен крясък, като от лошо изгорено животно.

Косара се усмихна. Заклинанието си беше свършило работата. Това беше първата му проверка за вечерта и без съмнение предстояха още много. Тя пристъпи по-близо до прозореца, като внимаваше да остане скрита зад пердето.

Няколко космати силуета претичаха през улицата, оставяйки пресни следи в дълбокия сняг. В тъмното човек би могъл да ги сбърка с деца – толкова бяха дребнички – ако не бяха зъбите с размерите на кинжали. Докато пробягваха покрай шапкарницата, всички огледала зад витрината се строшиха.

– Караконджули – отбеляза тя, а после се върна на мястото си. – Отидоха си. Явно са подушили по-лесна плячка другаде.

– Кара… какво? – не разбра непознатият. – Що за твари са това? Нещо като бесни кучета ли?

Роксана се изсмя високо, а златният ѝ зъб проблесна.

– Къде си виждал рогато, кръвопиещо куче? Върколаците са кучета.

– Не, не са – тросна се Косара. – Върколаците се пробразяват във вълци. Боже, Роксана, та ти си ловец на чудовища, би трябвало да го знаеш.

Отвън се чу нов силен шум. Непознатият подскочи.

– А това какво беше?

Нещо тупна на покрива и лампите се разлюляха. От тавана изпопада прахоляк.

– Най-вероятно юда – отвърна Косара. – Понякога гнездят по покривите. – Непознатият изглеждаше все така ужасѐн, така че тя добави: – Няма от какво да се притесняваш, освен ако не ги чуеш да викат името ти.

– Защо?

– Означава, че ще умреш. Не си ли получил образователната брошура?

– Какво да съм получил?

Направо не е за вярване. Асоциацията на вещиците и вещерите издаваше по една всяка година, с подробна информация за различните видове чудовища и как да се справиш с тях. Косара беше прекарала часове в близане на всички пликове, за да ги залепи, преди да пратят по един на всяко домакинство в Черноград.

И въпреки това година след година установяваше, че никой не си е дал труда да ги чете.

Черноград никога нямаше да се отърве от своите чудовища, ако така упорито отказваше да се вслуша в своите вещици. Да, много по-лесно беше да си купиш огърлица „против страшилища“ от шарлатанин, отколкото да дялкаш трепетликови колове и да дестилираш светена вода, но за разлика от първото, второто вършеше работа.

Непознатият преглътна и адамовата му ябълка подскочи. – Чакай, да не искаш да кажеш, че съществува огромна птица-пророчица…

– Наполовина жена, наполовина птица. – Косара се заслуша. Всъщност не звучеше съвсем като юда. По плочите на покрива по-скоро потропваха копита, а не нокти. – А може и самодива да е. Те обичат да си яздят златорогите елени където им падне.

Последното изречение се наложи да го изкрещи. Кръчмарят заблъска по тавана с дръжката на пушката си, докато кацналото отгоре създание не отлетя.

Непознатият се озърна, сякаш не му се вярваше, че никой друг не реагира бурно като него. Останалите посетители тихо и кротко си пиеха.

– Какво, по дяволите, е самодива? – попита той.

– Красива жена, която те принуждава да танцуваш с нея – обясни Косара.

– Не звучи толкова зле.

– Докато не пукнеш от изтощение.

– О. – Капка пот се стече по челото на непознатия и му влезе в окото. Той запремигва бързо. – Но защо? Защо са дошли всички тези чудовища?

Роксана се изсмя.

– Нова година е, ако не си забелязал.

– Това пък какво общо има?

– Започнаха Мръсните дни – изрече Маламир с гробовен глас, сякаш рецитираше от древен том. Едно време за кратко се беше изявявал като актьор и така и не беше се отърсил от склонността към драматизъм. – Новата година се роди, но още не е кръстена. Чудовищата се разхождат свободно по улиците.

Косара присви очи срещу непознатия.

– Досега не си ли чувал за тези чудовища? Сериозно?

– Чувал съм – отвърна той.

– Естествено, че съм чувал. Но не предполагах, че просто така падат от небето. Като… като някаква острозъба градушка.

– Не всички правят така – отвърна Косара.

– Това са натрапниците. Караконджулите, самодивите, юдите… А, да, и русалките.

– Русалки ли?

– Хора-риби – поясни Роксана.

– Не точно – заяви Косара.

– Но най-общо казано.

– Аха – обади се странникът.

– Значи това са натрапниците.

Маламир продължи със същия гробовен глас:

– Позволено им е да идват тук само по време на Мръсните дни, когато границата между нашия и техния свят е тънка като косъм.

– А останалите? – попита непознатият.

– Останалите са си наши тукашни чудовища – отвърна Косара. – Просто стават по-активни по време на Мръсните дни… и по-могъщи. Всички упири се надигат от гробовете, призраците се пробуждат, върколаците се превръщат във вълци…

– Не знам как успявате да ги помните всичките.

– Всъщност е много лесно. – Косара примижа срещу непознатия. Тук далеч не ставаше дума само за непрочетени образователни брошури. Той да не е проспивал всяка Нова година досега?

– Не мога да повярвам, че не знаеш всичко това.

– Чувал съм слухове, разбира се, но си мислех, че всички вие преувеличавате. Известни сте като суеверен народец. Без да се обиждаш.

И ти ще си суеверен, ако е въпрос на живот и смърт.

Умението да различаваш амулети от талисмани можеше да ти спаси кожата, ако те нападне чудовище.

После Косара си даде сметка какво е казал непознатият. „Всички вие…“

– Ти идваш от другата страна на Стената, нали? – попита тя.

Когато непознатият не отговори, се убеди, че е права.

Материалът Българка печели световната литературна сцена с романа „Мръсни дни“ (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Година след началото на едно от най-вълнуващите приключения на родната фентъзи сцена, епичната сага се завръща с експлозивната втора част „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ (ИК „Сиела“). А т ще запрати почитателите на фентъзито от сърцето на винаги разноликия Студентски град към дълбоките гори на мистичните Родопи.

Изданието ще получи своята официална премиера на 14 май (вторник) от 19:00 ч., когато софийският Tarantino Live Club (ул. „Леге“ 10)  ще се превърне в сборище на вампири, върколаци вещици и всякакви други необикновени създания, а гласа на Теа ще съживи повелителката на превъплъщението – талантливата актриса Неда Спасова.

Повече за събитието може да видите на линка тук:

https://www.facebook.com/events/1938259713296960

Теа е момичето, което живее в общежитието за чудовища. Тя обаче изгуби всичко, когато това древно обиталище бе превзето от жестокия хилядолетен вампир Вискера. За да спаси близките си, Теа неохотно приема да се подчини на новия господар. Но нито за миг не спира да търси изход… и може би единственият ѝ шанс е да се обърне за помощ  към онези, които я предадоха.

Дали обаче омразният ѝ вече Див ще ѝ помогне, или ще продължи с тайнствения си план? А на чия страна ще застанат Иринка и ловците на чудовища?

Надеждата за спасение ще прогони Теа далеч от дома, чак в сърцето на Родопите, където я очакват сблъсъци с кошмарни създания, но и срещи с изненадващи съюзници.

Потопена в страст, копнежи и кръв, тя трябва да разгадае истинските намерения на Вискера. Каква е всъщност връзката между него и Див? Кой от двамата е по-могъщ и по-опасен?

А когато се оказва въвлечена в древна битка между светлина и мрак, Теа е изправена пред избор, който може да обрече най-скъпото ѝ – общежитието за чудовища – на гибел.

Любов и омраза, предателства, зловещи събития и истинска магия бушуват сред страниците на „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ – смела и оригинална история, която за втори път ще ни разходи из Каменната ложа на общежитието без номер.

Този път, обаче, читателите ще полетят и към мистичните Родопи, където злото кипи с всички сили и заплашва да разклати равновесието на света в своя полза.

А едно обикновено момиче с необикновена смелост ще застане очи в очи с него…

Из „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ от Милен Хальов

ПРОЛОГ

Мъртва беше. Момчето трябваше най-после да го приеме. Но преди това трябваше да приеме друго…

Татко…

Бе крещяло, бе молило, после бе заповядвало: „Живей! Живей! Живей!“, накрая всичко се бе превърнало в неразбираем шепот между хлипанията. Тогава бе замълчало. И се бе молило на баща си дълго, без глас. Точно в гласа му бе проблемът – хрумна му по някое време и обеща, че повече няма да говори, но когато отвори сивите си очи и видя през сълзи, че майка му не помръдва от пода, изруга силно. Сгълча се и стисна челюсти, докато не го заболяха.

Молило се бе цяла вечност. Сега трябваше да приеме реалността. Баща му го нямаше. Майка му бе мъртва. Вината бе негова.

„Час на смъртта“ – помисли си момчето; беше го чувало по телевизията. Стори му се странно забавно. Прихна, но не се разсмя, а издаде някакъв жален звук и сополите, събрани над горната му устна, се разхвърчаха.

Гледаше посинялото лице на майка си, подаващо се измежду боядисаната в патешко русо коса, и макар да виждаше всеки детайл с трезва яснота, не можеше да го допусне до разума си. Сякаш не беше напълно там. Усещаше се леко, направо безтегловно; съзнаваше, че това не е сън, ала не му се виждаше и да е истина. Поне не и докато сърцето не го стегна внезапно. За миг го жегна сляп панически импулс. Стомахът му се сви до болка, гърдите му се вкочаниха, забравило бе как да диша.

Стаята се свиваше. Стените приближаваха, за да го смажат. Прозорците се деформираха. Дневната светлина прогори зрението му. Момчето едвам си даде сметка, че не чувства краката си. Не знаеше колко време бе стояло на колене, знаеше само че не може да се изправи, да избяга… Ледена пот шуртеше по лицето му и се смесваше със сълзите. Пълен шок, в който всичко наоколо добиваше кристална яснота; всяка форма се изостряше, всеки цвят се насищаше, докато момчето чезнеше… Но преди да се е изпарило от мястото си, преди категоричният интериор на стаята да го погълне, детето зърна зеленикавокафявата топка с груби шевове, заради която се скараха, беше се търкулнала до ръката на майка му. Времето замръзна. Ужасна ярост изпълни момчето, почувства я във всяка клетка на безтегловното си тяло. Стрелна ръка, грабна топката и я метна с все сила към мрачния коридор, откъдето се чу дрънчене, после топката тупна няколко пъти и се търкулна обратно на светло, а след нея се появи някой.

Някой, който идваше от тъмнината.

Баща му?! Най-после беше чул молитвите му. Идваше да му помогне!

Стаята вече не се смаляваше, момчето не чезнеше. Въздухът се върна в напрегнатите му дробове. То бързо избърса сълзите и сополите и се вторачи в сенчестия коридор.

Над топката пристъпи дребно момиченце. Беше по чорапи, сякаш… сякаш си се разхождаше у дома. Имаше тънки крака и възлести колене, широк кашмирен пуловер поглъщаше крехкото му тяло. Непознатата беше с матовочерна коса и необичайно тъмни устни, сякаш бе целунала въглен. Скулите ѝ бяха обли, но брадичката и челюстта образуваха ясно очертана линия, като че ли нарисувана със замах. Огромните ѝ очи върху смуглото лице гледаха момчето с детинско любопитство.

Непознатата вдигна топката, хвърли ѝ бърз поглед и загледа момчето, което не помръдваше от мястото си – на колене до майка си.

– Дръж – каза тя и му метна топката, но то дори не се опита да я улови. Зеленикавокафявото кълбо се тупна в гърдите му, удари се в пода и след като подскочи няколко пъти, се спря в тялото на майка му.

Вътрешно момчето побесня.

– Извинявай – веднага се разкая непознатата и приближи със ситни крачки.

Но това не беше истина. Момчето само си въобразяваше, че тя приближава към него, че бе хвърлила топката, че бе там изобщо. Бе станало така, както когато играеше с баща си, топката просто бе рикоширала в стената на коридора и се бе върнала да го удари в гърдите. Полудяваше, ако наистина смяташе, че пред него има момиче. Ала непознатата идваше и обърканото момче надникна зад нея. Чорапите ѝ оставяха потни отпечатъци по ламината. Вярно, бързо се изпаряваха, но беше съвсем истинско.

– Знам, че си в шок. Помислих… – гледаше го тя право в очите, вниманието ѝ дори за миг не се отмести към майка му. – Не знам какво съм мислила… Извинявай! Можеш ли да се изправиш? – Непознатата се наведе и лицето ѝ застана пред неговото. Дъхът ѝ беше топъл, сладко-горчив. Вторачила се бе в момчето, но за него това изобщо не беше непонятно – често му се случваше другите хора да го зяпат като омагьосани, ала в нейния поглед не присъстваше онова опиянение или болнава нужда, характерни за другите зяпачи, а се долавяше загриженост.

Момчето изпита желание да ѝ каже нещо, но си припомни, че бе обещало да не говори. Страхуваше се да отвори уста. Погледна към майка си и тутакси стомахът му затрепери от неудържими спазми. Или отново щеше да ревне, или да повърне. А може би и двете. Изписука тънко, засрами се и отвърна поглед от майка си и от момичето. Непознатата моментално го прегърна – двете ѝ ръце обгърнаха настръхналия му врат и клетото момче пропадна в уюта на кашмирената ѝ ласка. Без да си дава сметка, то зарови лепкавото си лице в шията ѝ. През солено-киселата смесица от пот, сълзи и сополи му се стори, че пространството между нейната плът и яката на пуловера ѝ ухае на козунак, посипан с много захар.

Ръцете ѝ все още го обгръщаха, докато непознатата прошепваше:

– Тук съм да ти помогна.

Бавно, съвсем бавничко момчето се отдръпна, за да огледа това необяснимо създание, появило се в дома му. Спря се на очите ѝ. Огромните зеници бяха обрамчени от седефенокехлибарен цвят, ала при всяко нейно движение, дори най-деликатното, цветът се менеше и вместо това да се стори на момчето неземно, му се видя познато. Сърцето му запърха като впримчена птица.

Момчето отвори уста, но не продума. Преглътна едвам. Спазмите отново го разтресоха и непознатата разтри раменете му за успокоение.

– С мен можеш да говориш. Няма да ме нараниш – увери тя.

Но как да ѝ повярва?

С треперещ поглед момчето се озърна към майка си. Непознатата плъзна ръце по гърба му и го притисна към себе си, към своята утешителна топлина.

– Съжалявам. Съжалявам… Тук съм!

Момчето затаи дъх…

– Коя си ти? – боязливо попита то с надежда, че гласът му наистина няма да я нарани.

Непознатата се зачуди. Не изглеждаше объркана, по-скоро търсеше нещо вътре в себе си, а щом го намери, въздъхна едва доловимо с лека усмивка:

– Аз съм Батия.

Момчето не знаеше какъв отговор бе очаквало, но не беше този. Докато умуваше, вниманието му отново се плъзна към майка му и за първи път Батия също я погледна.

– Баща ми ли те праща? – попита момчето с надежда. Непознатата не отговори веднага, но когато най-после поклати глава отрицателно, упованието в баща му угасна завинаги.

Имаше нещо освобождаващо в това прозрение; по това разбра, че загубата е окончателна – по хладнокръвието, което плъзна във вените му, по окриляващото усещане. Необходимо е да ти пораснат криле, щом земята под краката ти се разпада. Сълзите секнаха и момчето се изправи, като в началото не си даваше сметка, че Батия го държи за ръката. То измъкна дланта си от нейната и я сви в юмрук, който притисна отстрани на бедрото си.

– А откъде се появи? – попита я с подозрение момчето.

Материалът Представят „Общежитие за чудовища 2: Мракът на вампира“ от Милен Хальов (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Претендент за наградата в категория Best Romantasy за 2023 г. на Goodreads Choice Awards, „Зората на Oникса“ вече може да бъде открит и на български език, за да предложи на читателите богато книжно пиршество, повеждащо ни в лукав и измамен магичен свят, изпълнен с опасни тайни и пламенно напрежение.

Добре дошли в Ониксовото кралство, където доверието е лукс, който може да ти коства живота. А дори компасът на собственото ти сърце може да те подведе и изпрати право в лъжливите ръце на врага.

„Не бих могъл да ти обещая, че това чувство на страх някога ще изчезне. Но можеш да го овладееш. Да го накараш да работи за теб. Да превърнеш този страх в кураж. В крайна сметка двете са едно и също.“

Ониксовото кралство е напът да отнеме всичко, което Арвен Валъндейл обича, включително и свободата ѝ.  Една от малкото лечители с рядка магическа дарба, младата жена се оказва затворничка в крепостта на врага и принудена да лекува палачите на собствения си народ. А светлината, която носи в себе си, ще я превърне в мишена за тъмни сили, много по-опасни от всяко острие…

Единственият ѝ съюзник, изглежда, е тайнствен непознат, настанен в килията до нейната. Който я кара да вярва, че бягството би било възможно. Но ще може ли – и трябва ли – Арвен да му се довери?

За да се измъкне от най-опасното кралство на континента, Арвен ще трябва да се изправи срещу черна магия, дворцови интриги и ужасяващи създания. Но във вените ѝ тече древна сила, която я изпълва със светлина. И ако младата жена успее да я овладее, тя може би ще успее да спаси живота си – и света. Стига само да опази сърцето си от изкушението, което заплашва да го разбие на стотици стъклени парчета.

Така нашумелият сред феновете на романтичните истории сюжет „от врагове до любовници“ оживява по-страстен и пленителен от всякога в плътния и нюансиран роман „Зората на Оникса“, който дава началото на огнена роментъзи поредица в духа на книгите на Сара Дж. Маас, Тахере Мафи, Ребека Ярос и Лаура Таласа.

Изпълнен с пикантен хумор, изкушаващи персонажи и залози на живот и смърт, дебютният роман на Кейт Голдън ще ви примами в дълбините на ониксовото си сърце, от което няма да можете да отлепите очи до последната страница.

Из „Зората на Оникса“ на Кейт Голдън

ПЪРВА ГЛАВА

Райдър и Холдън най-вероятно бяха мъртви. Не знаех кое ме кара да се чувствам по-зле – фактът, че най-накрая признах тази истина пред себе си, или болката в пламналите ми бели дробове. За второто несъмнено сама си бях виновна – тази част от сутрешното ми бягане винаги беше най-тежката, – но днес се навършваше една година, откакто писмата бяха секнали, и макар да се бях заклела да не си мисля най-лошото без причина, с това епистоларно мълчание трудно можеше да се спори.

Сърцето ми изтупка обезверено.

В опит да замета неприятните мисли под килима, се съсредоточих в това да се добера до края на полянката, без да повърна. Напомпах мускулите на краката си, изтеглих лакти назад и усетих как плитката ми барабани ритмично между лопатките. Само още няколко метра…

Когато най-сетне стигнах до участъка хладна трева, се спрях с олюляване, опирайки длани на коленете, и вдишах дълбоко. Носеха се характерните за Кехлибареното кралство миризми – на утринна роса и горящи дърва от близко огнище, съчетани със свежите землисти нотки на бавно гниеща шума.

Но въпреки дълбоките вдишвания ми причерня пред очите и се строполих по гръб на земята, а тежестта на тялото ми смачка листата отдолу с удовлетворително хрущене. Полянката беше осеяна с тях – последните останки от зимата.

Преди година, в нощта преди всички мъже в градчето ни да бъдат свикани да се бият за кралството, със семейст­вото ми се събрахме на тревистото хълмче зад нашата къща. За последен път гледахме заедно как розовеещият залез избледнява като синина зад нашето градче Абингтън. После с Холдън се бяхме промъкнали на същата тази полянка и се бяхме престорили, че двамата с брат ми Райдър няма да заминат.

Че един ден ще се върнат.

Биха камбаните на градския площад – далечни, но достатъчно ясни да ме изтръгнат от меланхоличния спомен. Надигнах се и седнах, а чорлавата ми коса вече се беше напълнила и с листа и клечки. Щях да закъснея. Пак.

Камъните го взели.

Или по-скоро, мамка му. Изправих се с гримаса. Опитвах се по-рядко да ругая деветте Свети скъпоценни камъка, които изграждаха ядрото на континента. Не че ме притесняваше да проклинам божествения произход на Равнодолия, но мразех силата на навика, придобита през детството ми в Кехлибареното кралство, където боготворяха Камъните най-усърдно.

Затичах се обратно през горичката, надолу по пътеката зад къщата ни и към градчето, което тъкмо се пробуждаше. Докато бързах по улички, широки едва колкото двама души да се разминат, в мен се промъкна потискаща мисъл. Едно време Абингтън притежаваше далеч повече чар.

Поне в спомените ми беше очарователен. Калдъръмените улички, някога пометени и гъмжащи от улични музиканти и пътуващи търговци, сега бяха зарити от боклук и изоставени. От разнородните тухлени сгради, покрити с пълзящи растения и огрявани от премигващи фенери, сега бяха останали само рушащи се останки – изоставени, обгорени или изпотрошени, ако не и трите едновременно. Все едно гледаш как гние сърцевината на ябълка – с времето се спаружва все повече, докато един ден от нея просто не остава нищо.

Потръпнах както от тези мисли, така и от времето. Да се надяваме, че хладният въздух е поизсушил потта от челото ми; Нора не обичаше потни чираци. Когато бутнах скърцащата врата, ме лъхна на етанол и стипчива мента. Любимият ми аромат.

– Арвен, ти ли си? – подвикна Нора и гласът ѝ отекна в коридора на лечебницата. – Закъсня. Гангрената на господин Дойл се влошава. Може да си изгуби пръста.

– Кое да си изгубя? – изписка мъжки глас иззад една завеса. Хвърлих смразяващ поглед на Нора и се мушнах в импровизираната стаичка, отделена с памучни чаршафи. Камъните го взели. Господин Дойл, възрастен плешив мъж с огромно чело и уши, лежеше в леглото и притискаше ранената си ръка като откраднат десерт, който някой се опитва да му вземе.

– Нора само се шегува – успокоих го, докато си придърпвах стол. – Това просто е забавното ѝ и особено професионално чувство за хумор. Ще се погрижа всичките ви пръсти да си останат по местата, обещавам.

Със скептично изсумтяване господин Дойл ми подаде ръката си и се заех внимателно да отстранявам слоевете гниеща кожа.

Силите ми затрепкаха във връхчетата на пръстите, нетърпеливи да помогнат. Не бях сигурна дали ще се нуждая от тях днес; обичах педантичната работа, а и гангрената беше сравнително рутинно оплакване.

Но нямаше да си простя, ако наруша обещанието си към киселия господин Дойл.

Прикрих едната си ръка с другата, сякаш не искам да види колко страшно е нараняването му – бях станала много изобретателна, щом се наложеше да прилагам силите си върху пациентите. Господин Дойл затвори очи и облегна глава назад, и аз позволих от пръстите ми да се процедят няколко капки чиста светлина, като сок от лимон.

Разяждащата се плът се затопли и порозовя отново, възстановявайки се пред очите ми.

Бях добра лечителка. Даже страхотна. Имах стабилна ръка, издържах на напрежение и никога не се погнусявах при вида на нечии вътрешности. Но също така умеех да лекувам по начини, на които друг не би могъл да ме научи. Силата ми представляваше пулсираща, нетърпелива светлина, която се изливаше от дланите ми и се просмукваше в околните, разпространявайки се във вените и кръвоносните им съдове. Можех да залепя счупена кост, да вдъхна цвят на изнурено от грипа лице, да зашия дълбока рана без помощта на игла.

Само че това не беше обикновено вещерство. В нашия род нямаше вещици или вещери, а дори и да имаше, когато използвах силите си, не се налагаше да произнасям заклинания, последвани от полъх на вятъра или статично електричество. Вместо това дарбата ми извираше от тялото и всеки път изцеждаше енергията ми, физическа и психическа. Вещиците умееха да правят безброй магии с помощта на подходящи гримоари и обучение. Моите способности се изразходваха, ако прекаля с тях, и ме докарваха до пълно изтощение. Понякога им бяха нужни дни, за да се възстановят напълно.

Първия път, когато се изцедих, за да помогна на жертва на особено жестоко изгаряне, си помислих – с несравнима смесица от облекчение и ужас, – че дарбата ми е изчезнала завинаги. Когато най-сетне се върна, си казах, че съм благодарна. Благодарна, задето докато растях, покрита със синини, или пък крайниците ми се изкривяваха под странни ъгли, успявах да се излекувам, преди майка, брат ми или сестра ми да забележат какво е сторил пастрокът ми. Благодарна, че съм в състояние да помогна на хората около мен, които страдат. Благодарна и че тази работа ми носи приличен доход в тежки времена като сегашните.

– Готово, господин Дойл, като нов сте.

Възрастният мъж ми отправи беззъба усмивка.

– Благодаря ти. – После се наведе заговорнически. – Не мислех, че ще успееш да го спасиш.

– Наранявате ме с това ваше недоверие – подкачих го.

Той се изнесе плахо от стаята, а аз го последвах в коридора. Щом си тръгна, Нора ми се закани с глава.

– Какво?

– Прекаляваш с остроумията – смъмри ме тя, но устните ѝ се извиха в усмивка. – Облекчение е пациентът да не е на прага на смъртта. – Направих гримаса. Всъщност господин Дойл си беше доста възрастен.

Нора само изсумтя и се съсредоточи върху марлите в ръцете си. Аз се мушнах обратно при кушетките и се заех да дезинфекцирам хирургическите инструменти. Трябваше да се радвам колко малко пациенти имаме днес, но от тишината ме присвиваше стомах.

Лекуването ме разсейваше от мислите за брат ми и Холдън. Помагаше да потисна кипящото в стомаха ми нещастие от липсата им. Също като бягането, лекуването на хора беше вид медитация, която усмиряваше глъчката в мозъка ми.

Тишината постигаше обратното.

Все пак никога не съм очаквала да изпадна във възторг от случай на гангрена, но изглежда, тези дни ме радваше всичко, което не води до неизбежна смърт. Естествено, повечето пациенти бяха войници – окървавени, насинени и изпотрошени от битката – или съседи, които познавам цял живот и които се стопяваха от паразитите в жалките останки от храна, до които успяваха да се доберат. Все пак тази съдба беше за предпочитане пред гладна смърт. С паразитите можехме да се справим в лечебницата. С неспирния глад обаче – не.

И сред всичката тази болка и страдания, изгубените близки, разрушените домове – все още си оставаше загадка защо Ониксовото кралство изобщо беше започнало война с нас. Нашият крал Гарет не беше славна фигура за учебниците по история, а земите на Кехлибара бяха известни единствено със своята реколта. Същевременно кралства като Гранатовото изобилстваха от богатства и скъпоценности. Перлените планини си имаха древните ръкописи и най-търсените учени на континента. Даже Опаловите територии, със своите пивоварни и недокосната земеделска земя, или Хризолитовите провинции с блестящите си пещери, пълни със скрити съкровища, биха били по-подходяща отправна точка за постепенно завземане на властта в цяла Равнодолия. Но досега всяко друго кралство беше оставено невредимо – и Кехлибареното само се мъчеше да удържи нещата така.

Въпреки всичко никой друг не се биеше редом с нас.

В същото време Ониксовото кралство тънеше в богатства, скъпоценности и злато. То притежаваше най-обширната територия, най-забележителните градове – или поне така бях чувала – и най-голямата армия. Това обаче не им беше достатъчно. Кралят им Кейн Рейвънуд беше завоевателски настроен и просто ненаситен. И още по-лошо, беше ненужно жесток. Често заварвахме генералите си провесени за някой крайник, понякога одрани или разпънати на кръст. Той все грабеше и грабеше, и грабеше, докато в нищожното ни кралство почти не остана с кого да се бие, а после започна да причинява болка за развлечение. Отрязваше краката на хората от коленете, ръцете от лактите или пък ушите, просто ей така.

Оставаше ми единствено да гледам на нещата от хубавата страна. Дори и това да беше някак мътна, размазана хубава страна, която трябваше да подкупваш и придумваш, за да се разкрие. Точно затова, твърдеше Нора, ме държала край себе си. „Лечителството ти се удава, непоправима оптимистка си, а циците ти вдъхновяват местните момчета да даряват кръв.“

Благодаря ти, Нора. Страшно си мила.

Вдигнах поглед към нея, докато прибирах един панер с бинтове и мехлеми.

Не беше от най-дружелюбните сътрудници, но пък беше сред най-близките приятелки на майка ми и въпреки раздразнителния си нрав прояви достатъчно загриженост да ми предложи тази работа, за да издържам семейството ни след заминаването на Райдър. Даже помагаше със сестра ми Лий, когато майка беше твърде болна да я води на училище.

Усмивката ми при мисълта за добротата на Нора се изпари, когато се замислих за майка – сутринта беше твърде слаба дори да отвори очи. Не ми убягваше иронията, че работя като лечителка, а майка ми бавно гасне от болест, която никой от нас не успява да разпознае.

Още по-лошо – и навярно дори по-голяма ирония, – способностите ми изобщо не ѝ влияеха. Дори само да се е порязала. Поредното доказателство, че дарбата ми не е като на обикновена вещица, а нещо много по-странно.

Майка ми не беше добре със здравето още откакто едва бях проговорила, но през последните години се влоши. Помагаха единствено дребните лекове, които спретвахме двете с Нора – отвари от бели цветя кана и родан, които растяха в Кехлибареното кралство, смесени с масло от равенсара и сандалово дърво. Но облекчението беше временно, а болките ѝ се усилваха всеки ден.

Тръснах глава, за да изхвърля неприятните мисли. Сега не биваше да мисля за това. Важно беше единствено да се грижа за нея и за сестра ми, доколкото мога, след като Райдър вече го нямаше.

И навярно никога нямаше да се върне.

Материалът Настъпва времето за „Зората на оникса“ – най-новата фентъзи сензация (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.