В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен редник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) едва 29-годишен.

Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес Сидирокастро). Четири години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. Името на Димчо Дебелянов носи морски нос на Антарктика.

Сиротна песен

Ако загина на война,

жал никого не ще попари —

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби —

приневолен живя сирака

и за утеха, може би,

смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Ще си отида от света —

тъй както съм дошъл бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Материалът „Ако загина на война, жал никого не ще попари“: 108 години от гибелта на Димчо Дебелянов е публикуван за пръв път на News Life.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен редник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните.  Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. в близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) едва 29-годишен.

Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес Сидирокастро). Четири години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. Името на Димчо Дебелянов носи морски нос на Антарктика.

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

Материалът „Аз умирам и светло се раждам – разнолика, нестройна душа“: 107 години от гибелта на Димчо Дебелянов е публикуван за пръв път на News Life.